Как концертмайсторът на Кралския холандски оркестър Концертгебау записа песен с чалгарите от Кукубенд
Евгени Димитров:
Веско е един изключителен цигулар, той е един от топ цигуларите на България и съм безкрайно щастлив, че такъв човек като него мога да нарека приятел. Ние се познаваме от много, много години. Един ден ми се обади и ми каза: „Аз съм пред една много сериозна дилема – тука жена ми така и така се получи…“… това е животът, за съжаление, така се случват нещата, но много тъжна история и каза: „Искам да направя нещо, което да оставя в нейна памет, което… аз знам, че като се обадя, вие ще го направите, няма на кой друг да се обадя“.
Видяхме се, говорихме с него, със Слави… то в такива моменти не знаеш какво да му кажеш на човека. Не знаехме и какво да направим. Аз си мислех първо да му напишем нещо специално за цигулка. И тогава мисля, че Слави се сети. В шоуто ни беше гостувал един датски хор, които пееха български народни песни. И бяха много адски готини дами и изпълниха една обработка на „Вечерай, Радо“. Тогава я чухме тази песен, изключително впечатляваща. И докато си мислехме със Слави какво да направим за Веско, той каза: „Абе, тая песен сещаш ли се „Вечерай, Радо“? И аз намерих записа просто да видя дали от това парче може да извлечем това, което е необходимо. Абсолютно се вписа това нещо.
И се затворих за известно време. Аз живеех тогава в една квартира в „Гео Милев“, и абсолютно се изолирах от всичко – спрях да говоря, да вдигам телефона, идвах на работа само… щото, за да можеш да го вкараш в музиката си, трябва да се откъснеш от ежедневието… Трябва да изскочиш над това, иначе не може да стане. И си спомням, слушах доста такава музика, върнах си малко от моите любими класически неща, за да се потопя в тази атмосфера на класиката, на цигулките… и започнах. Деси, тогава тя беше част от Куку бенд, веднага я привиках, за да направим тоналности, да го организираме като пеене и всъщност като структура това ми беше най-трудно да го реша – как цигулката да импонира на тази уникална песен. Не може да е както Найджъл Кенеди свири „Йовано, Йованке“. Исках да присъства и мелодията, и текста на песента, тоест да запазим красотата на пеенето, а цигулката да бъде като един равностоен партньор.
И всъщност така тръгна, то нали знаеш като имаш ден, всичко почва да става ей така отведнъж. И тръгна само с тия акорди на пианото, те са като камбани едни такива, които започват много тежко, бавно, минималистично, просто едно пиано. Акустична китара, започва песента, тя вкарва красотата, символа на жената, и след това влиза цигулката. Тя почва леко от два-три тона, после още малко, после започва гласът, във втория куплет цигулката свири около него, като контрапункт да стои, да допълва пеенето. После това набира, набира и в един момент влиза цялата група и цигулката изригва и вече тя почва да води. И тогава идва това дълго соло, което му написах, виртуозно, което той заслужава, щото той е гениален цигулар и това върви, върви, набира, да набира, стига до една страхотна кулминация и там се счупва. И както е било в един мажорен акорд, става минорен всъщност, това е точката на пречупване и всичко почва да пада, да пада, да пада и отново отиваш в нищото и отново един глас – женски, който вече е като някакво ехо и цигулката отново, събрана с три тона и половина и накрая завършва на един флажолет, такова едно едва-едва, в края на песента и отеква. И все едно така остава.
Изпратих на Веско нотите и един запис. И му казах: „Братче, аз толкова мога, да знаеш, че всичко е наистина от душа и сърце“. Веско направо се побърка като го чу. Много се изкефи. Докара „Гуарниери“-то. Цигулката, която струва няколко милиона евро. Возих го тука и му викам: „Ей, човек, ако знаят колко пари возим в колата сега, ще ни пречукат като кучета“. Направихме записа с него и мисля, че и до ден днешен това е едно от най-смислените неща, които сме правили, от най-емоционалните. Ти знаеш, че никога не сме писали музика просто ей така. Никога не сме правили текстове просто ей така. Винаги е било нещо, което ни е засягало, пукало ни е, било ни е яд на нещо, били сме провокирани от нещо. Те може би затова песните ни все са посрещани по тоя начин, щото не са изсмукани от пръстите, а произлизат от неща, които много ни вълнуват. Всички балади, които сме правили и аз, и Слави, и Годжи особено, винаги е било заради нещастни любови, нещо ни е разкъсвало, за да се случи. Всичко в нашата музика, е както пише в киното “по действителен случай”. Тази песен също е по действителен случай. За всички нас, които участвахме вътре, това беше като все едно на нас ни се е случило, така го усетихме. Така Веско го приобщихме към нас, станахме едно цяло и наистина многосилна песен направихме, която до ден днешен слушам с особено удоволствие. Особено заради тази симбиоза между класическа музика, фолклорна музика и поп музика.
Мисля че ей заради такива моменти си е струвало всичко. Особено като гледам какъв е ефектът на тази песен върху хората, ние после я подарихме на една фондация, които се борят срещу рака на гърдата. Някак си стана емблема тази песен. Халваджиян направи много хубав клип, много въздействащ, особено с кадрите, които Веско му даде. Тази песен, колкото и пъти да я слушам, усещам как, все едно всичко се връща за секунди и се потапям отново в това състояние. Много, много силна.
СЛАВИ ТРИФОНОВ:
Веско Ешкенази просто е гениален цигулар. За да си гениален цигулар, трябва да си много талантлив. И да се трудиш като кърт от четиригодишен. Това е истината. Той отиде в чужбина, спечели конкурс да бъде първа цигулка на Кралския оркестър холандски, което е… брутално. Само велики изпълнители могат да бъдат концертмайстори на такива оркестри – като лондонския оркестър, като берлинския, нюйоркския, чикагския, филаделфийския.
Той спечели. И съпругата му се разболя. Звучи простичко. Но всъщност какво сложно има в смъртта? Не знам. Сложно ли е, просто ли е? Такъв е кръговратът. Сега да не умнея тука. Тя почина. Той изпадна в шок. И си говорихме с Евгени. Какво да направиш в такава ситуация? Мъката понякога, като я естетизираш, някак си даваш й друг отвор, през който да излиза. Не да я сдържаш и тя да се нагнетява и като в някаква кутия под налягане – да избухва. А ѝ даваш ход, да излезе нанякъде…. Повечето творчество музикално, което чуваме, е създадено по определен повод. То е свързана с нещо лично.
Решихме да направим песента “Вечерай Радо” във вариант на Куку бенд, в която да сложим соло на цигулка. Евгени го написа. То е в стила на българските композитори, които пишат пиеси и музика за цигулка. Български стил. Евгени написа много добро соло вътре в тая песен. Веско го оцени. Сега, да кажа зарадвал се е… е тъпо в тая ситуация. Но той оцени това. За него беше и предизвикателство, и жест, който го мотивира да направи нещо подобно.
Халваджиян направи клипа. Той има няколко много добри клипа на Ку-ку бенд, но цялата тая история с „Господари на ефира“ е нещо, което винаги ме е изумявало… Това е като да хвърляш лайна в кацата с меда. Аз мисля, че хората не оценяват по един и същ начин нещата, които се случват. Не мисля, че Халваджиян е оценил истински създаването си на тоя клип. Не мисля, и че Десислава и Александра са оценили истински пеенето си в тая песен. Това не означава, че те не са участвали пълноценно, но според мен критерият за участие и за създаване на такива неща, е различен. Емоционалността е различна, подреждането в стълбицата с приоритети е различна, те са погледнали може би от различен ъгъл на тая песен, пък аз гледам по различен начин.
Не че не ми се иска, много би ми се искало да може Десислава и Александра по истински начин да са разбрали в какво участват. Може би впоследствие са разбрали, или ще разберат. Какво значение има? Би ми се искало Магърдич Халваджиян да разбере всъщност в какво сме участвали. Защото трябва да се съберат много различни действащи лица, които го създават това нещо, за да се получи този резултат. Дали съм прав? Ами да, защото аз винаги съм прав
Халваджиян е автор и на един друг изключителен клип – „Йовано, Йованке“. Един велик актьор, Джон Рис Дейвис, който играе Гимли във „Властелинът на пръстените“, беше в България и ни гостува в шоуто. И си говорихме с него преди предаването в моя офис, и той каза: „Абе, гледах един твой клип и плаках!“ И аз му викам: „Сега сме аз и ти, не сме по телевизията, дай да не си правим четки”, а той каза: „Аз ти го казвам съвсем откровено! Когато разбрах, че ще гостувам във вашето шоу, реших да науча някои неща за тебе – да знам какви сте вие. И попаднах на един клип, в който се водеше една война и ти пееше там. Аз плаках на този клип с жена ми без да знам за какво става въпрос, без изобщо да разбирам за какво се пее в тая песен“.
