Интервю на Димка Кабаиванова
„Старозагорски новини“, 7 май 2026
– В “Пътуване до Марс” събирате на едно място фигури като Тръмп, Путин, Си Дзинпин и Урсула фон дер Лайен… Сатиричен “Ноев ковчег” на властта ли е това, или признание, че светът вече е карикатура на самия себе си?
– Написах тази пиеса, за да си отговоря на въпроса „защо властта напоследък става все по-уродлива“. Аз съм израснал във времена, в които светът беше воден от велики лидери – Роналд Рейгън, Михаил Горбачов, Маргарет Тачър, Вацлав Хавел, Лех Валенса… Днешните политици са просто жалки карикатури, които будят недоумение и ужас. Понякога ми е трудно да повярвам, че съдбата на човечеството е поверена на хора с видими психически отклонения и тежки личностни разстройства. В техните ръце ли оставяме бъдещето на планетата? Но аз съм ироничен човек и винаги гледам на ситуацията откъм смешната ѝ страна. Реших да пофантазирам какво би се случило, ако световните лидери бъдат затворени в тясно пространство за известно време. Получи се една брутална комедия.
– Често осмивате българската реалност, но тук разширявате сцената до глобалния елит… Бягство от локалното ли е това, или твърдение, че абсурдът е универсален?
– България следва световните тенденции, макар и винаги да изостава от тях с 20-30 години. Глобалният елит влияе и на нашия мъничък провинциален двор. Още по-смешно става, когато пречупим световните събития през възприятията на националните си комплекси.
– Космическият кораб е затворено пространство – експеримент ли провеждате: какво се случва с властта, когато няма публика, институции и “декор” на легитимност?
– Човек е най-искрен, когато го поставиш на тясно. Когато няма къде да избяга. Неслучайно популярните телевизионни риалити формати затварят участниците в някоя къща и им гледат сеира. Психолозите казват, че затвореният човек изпитва много по-силни и крайни емоции и е склонен да бъде много по-откровен, отколкото ако го наблюдаваш в естествената му среда. Капанът на тясното пространство изостря конфликтите и оголва характерите.
– Срещата на Марс е описана като непредвидима… Драматургичен обрат ли е или философско твърдение, че човекът винаги среща неочакваното, когато излезе извън собствената си илюзия за контрол?
– В случая планетата Марс е метафора за всичко непознато. Хората живеят с илюзията, че познават света около тях. Особено българите. Голяма част от българите смятатя, че знаят всичко за всички неща. Човек се учи, докато е жив, само българинът си знае всичко по рождение. Вижте само социалните мрежи – с каква невъзмутимост и категоричност нискообразовани хора раздават мнения по теми, от които хал хабер си нямат – от геополитика до криминалистика. В моята пиеса Марс е всичко онова, което не познаваме, но се заблуждаваме, че знаем добре.
– “Работите” с реални, разпознаваеми личности, не рискувате ли бързо остаряване на текста, или разчитате, че зад имената стои нещо по-трайно: архетипи на властта?
– Персонажите от пиесата са вечни. Когато Тръмп слезе от властта, ще дойде някой като него. Когато падне Урсула фон дер Лайен, ще я смени друга със същия профил. Когато Путин изгуби кремълския си трон, ще бъде сменен от някой друг диктатор. Нима не се случва същото и в България? На мястото на всеки негоден политик с възторг и ентусиазъм избираме нов негодник. И му възлагаме някакви наивни надежди, че ще бъде по-различен. Няма как да бъде по-различен, защото политическата матрица уеднаквява хората във властта. Тя търпи само негодници и изхвърля качествените личности.
– Хуморът изглежда “без гравитация”, но има ли момент, в който той тежи, в който смехът засяда, защото разпознаването става прекалено болезнено?
– Добрата сатира винаги е болезнена. Никога не ме е вълнувал плоският, епидермален хумор от типа „Иванчо спъва Пенчо, Пенчо пада и всички му се смеем“. Или вицовете за тъщи. Смехът е нещо много по-дълбоко. Когато четем „Бай Ганьо“ се смеем, но изпитваме и болка, защото описаната действителност ни пробожда. За мен смехът е средство да разкажа как виждам света, без да звуча нравоучително и назидателно.
– Пиесата тръгва като “историческа мисия”, но се разпада в абсурд… Пародия на политическия спектакъл ли е това, в който всяко велико начинание завършва като фарс?
– Всяка велика историческа мисия е смешна. Та какво е Френската революция – идиотщина, в която неграмотни селяци си мислят, че ще постигнат щастието, като отрежат главите на богатите и образованите. Да не говорим за патетичните възторзи на лумпените от Октомврийската революция и последвалата трагедия за половин Европа. Днешните „исторически мисии“ също са абсурдни – светът е в ръцете на авантюристи, които смятат, че всичко им е позволено и не се срамуват да размахват оръжия като пещерни диваци. Илюзия е, че светът става по-цивилизован. Нациите видимо деградират и връчват властта на безумци.
– В “Пътуване до Марс” елитът напуска Земята… Фантазия за спасение ли е, или за освобождаване от него?
– Мечтая си за свят без политици. Свят, в който хората са достатъчно зрели, че да могат сами да управляват съдбата си и да не чакат цял живот някой да ги „оправи“. В живота това няма да ми се случи, но на сцената мога да проектирам всичките си мечти.
– Aко дори на Марс тези герои възпроизвеждат същите конфликти, не казвате ли, че човечеството е фундаментално неспособно да започне отначало, независимо от мястото?
– Не може да започне отначало, защото историята няма начало и край. Тя е една безспирна поредица от глупости. Ако погледнем назад във времето, ще видим, че светлите постижения на човека са самотни светлинки в мрака и се броят на пръсти – Аристотел, Шекспир, Нютон, Гутенберг, Моцарт, Чарли Чаплин… А на везната на Злото тежат хиляди войни, ужасяващи престъпления, милиони простотии. Наивно е да смятаме, че точно сега или в близко бъдеще тази тенденция може да се обърне. Историята на човечеството е приказка без хепиенд.
