За прасетата и хората

72

Любимият ми телевизионен канал напоследък е “Animal planet”.

Скоро по него гледах филм за глиганите.

Не им е лесно на глиганите.

Суровият им делник е изпълнен с напрежение и рискове –  да намерят храна, да се скрият от хищниците, да избягат от ловците. И със секса са зле – пътят към сърцето на любимата свиня задължително минава през битки, счупени зъби и кръв.

Да не говорим за социалния живот – в гората няма кой едно “честита коледа” да ти каже.

В сравнение с глигана питомното прасе живее много по-хармоничен, здравословен и лишен от стрес живот.

Има храна, за която не му се налага да се бори.

Не го дебнат хищници.

Ако извади късмет, може да му пуснат в кочината някоя похотлива свиня, така че и сексът е осигурен.

Хората обичат питомното прасе.

Хранят го.

Чешат го.

На Коледа даже го канят на трапезата.

Затова, ако пуснете едно питомно прасе в гората, то няма да стане глиган. Най-вероятно ще се върне в кочината.

Простете за свинските метафори (ако на някого не му харесват, да се оплаче на Animal planet), обаче днешните стонове на някои българи раждат в отровеното ми от научнопопулярни филми съзнание една безутешна картина.

Представям си прасе, което рони солени сълзи пред въглените на изгорялата си кочина.

И няма кой едно “честита коледа” да му каже.

Най-ужасното бедствие, което сполетя България през последните години не е нито унищожаването на ракетите СС- 23, нито затварянето на реакторите, нито истанбулската конвенция.

Злото, с което така и не успяхме да се справим, се нарича свобода.

В годините когато бях ученик, свободата беше абстрактно понятие, думичка без съдържание. Срещахме я само по читанките, срамежливо изтикана в ъгъла от далеч по-горди понятия като Партия, Червено знаме, Подвиг.

Казваха ни, че свободата е Идеал. Учехме наизуст стихотворения на Ботев и Вапцаров, в които свободата наистина е идеал.

Изводът, който се натрапи у мен и връстниците ми беше, че свободата може би е нещо готино, обаче не си заслужава човек да се блъска, за да я постигне. Защото тия, дето искат да са свободни, обикновено умират. Поне по читанките така става.

Тази педагогика така деформира представите ни, че ние започнахме да виждаме свободата в това да си качиш калните обувки върху пейката в парка и когато някой пенсионер ти направи забележка, да му кажеш “Оди се пери!”

Затова когато свободата ни връхлетя, се оказа, че не знаем какво да правим с нея.

Да я изядем ли?

Да я изчукаме ли?

Или да я накараме да ни свърши някаква черна работа?

А и тия, дето ни я подариха, забравиха да ни дадат упътване как да си служим с нея.

И започнаха драмите.

Защото свободата те принуждава всеки ден да избираш.

Свободен си да работиш или да не работиш.

Свободен си да се радваш или да псуваш.

Да обичаш или да мразиш.

Да гласуваш или да не гласуваш.

Да отидеш на кино или да си останеш вкъщи.

Всеки ден сме изправени пред поне стотина ситуации, в които се налага да правим избор.

И най-гадното е, че никой не ти казва кой е правилният избор.

Е, има едни хора, които се изживяват като морални стожери на нацията и постоянно дават акъл, ама пък точно те ли ще ми кажат на мене какво да правя.

Изправени пред ужаса на всекидневния избор, много хора закопняват

за робството.

За кофата динени кори в кочината.

И за онова неизбежно “честита коледа”

Режисьорът Рангел Вълчанов беше казал: “Да обичаме веригите си, те са нашата свобода”

Ние всъщност само това правим. Постоянно се обясняваме в любов на веригите си.

Може би затова над Ню Йорк се издига статуя на свободата, а над София – статуя на войник с шмайзер.

 

(от книгата “Няма смисъл”)

КОМЕНТАРИ

Коментара