Дойде сряда, събрах си най-необходимите неща в една раница, взех лютеницата, бахура и компотите на леля Гинче, като изрично обещах да ѝ върна празните буркани и ето ме във влака за Берлин. Вагон-кушет, втора класа.
Първото впечатление, което правят българските влакове, е че за последно са били почиствани някъде по времето на Фердинанд. Но след това по неизвестни причини шефовете на железниците са се отказали от почистването и са оставили нещата да се развиват свободно, без човешка намеса. По пода на купето можеха да се открият огризки от хляб, месен от прабабите ни, обелки от първите мандарини внесени някога в България, фасове от епохата на бригадирското движение, както и парче от вестник, което съобщаваше, че вчера за генерален секретар на българската комунистическа партия е бил избран Тодор Живков. Вестникът беше зацапан с нещо кафяво – знак, че в това купе някога е пътувал гражданин, който не е харесвал особено диктатора.
Оставените на воля отпадъци бяха положили основите на самостойна екосистема – навсякъде весело щъкаха хлебарки и мравки, а върху парченцата недояден салам живееха бели червеи, с които спокойно можеш да хванеш едра щука, ако си риболовец. В горния десен ъгъл подло дебнеше паяк с размерите на дланта на Кубрат Пулев. Под леглото ми растяха зеленикави гъби – белег, че средата е достатъчно влажна, за да осигури всички компоненти на биологичното равновесие.
Чаршафите върху леглата някога вероятно са били бели. Сега бяха сивокафяви с огромни жълти лекета. И доста прокъсани. Колко ли хора са спали върху тях, мислех си. Колко ли човешки съдби са оставили отпечатъка си тук… Да, в този влак всеки предмет беше зареден с историзъм, който ме караше да се чувствам горд, че съм част от народ с хилядолетни традиции. Ако в купето влезеше археолог, би открил поне десетина културни пласта от различни епохи.
Тъкмо разсъждавах върху вечното и извечното, когато вратата на купето се отвори и вътре влезе нисък свръхокосмен мъж на около 30 години. Беше облечен с анцуг с провиснало дъно. Носеше голям пластмасов куфар, спортна раница и кашон, завързан със сезал.
– Здрасти – каза мъжът. – Тва ли е трети вагон, седмо купе?
– Това е – рекох.
– Дееба мааму – зарадва се непознатият. – Целия влак обиколих. Тия кондуктори ненормални ли са, кви са… Я фани да помогнеш да качим куфара!
Куфарът вероятно беше пълен с камъни. Тежеше поне триста кила. При първия опит да го вдигнем, се изплъзна от ръцете ми и премаза пръстите на десния ми крак.
– Леко бе! – изкрещя човекът с анцуга. – Ше строшиш ракията.
Вторият опит беше малко по-успешен. След десетина минути пъшкане, пухтене и строги наставления от собственика, куфарът беше наместен върху металната скара за багаж.
Пичът се тръшна върху леглото, ухили се и ми подаде ръка.
– Станко съм аз.
– Приятно ми е – излъгах. – Иво.
Станко се чувстваше във влака като у дома си. Събу си обувките, качи си краката върху леглото ми и весело размърда пръсти. Пръдна и си запали цигара.
– Купето е за непушачи – плахо отбелязах аз.
– Абе кой ти гледа – небрежно каза Станко. – Те и по заведенията уж забраниха цигарите, ма аз си пушим. Тея забрани само прецакват малкия бизнес. Имам един приятел от Люлин, къде държи кафене до пазарчето. И ми вика: брат, ако не се пуши у кафенето ми, напрао че фалирам. Тая забрана я е измислил Пеевски, за да се пуши само у неговите лафки. И по тоа начин става монополист. Тва са нормално ли е?… Ква е таа държава?… Е затва България никога нема да се опраи.
Димът залютя на очите ми. Понечих да отворя прозореца, но Станко ме спря.
– Ти луд ли си? Навънка е минус десет градуса. Ше настинеме. Имам един приятел от Люлин, къде пътува секи месец до Германия. И да земе да настине у влака, та направи двойна бронхоплеумония, та едвам го спасиха у Пирогов. И ми вика: брат, за нищо на света нема да отвараш прозорец у влака. Хеле през зимата. Тва ти е сигурна бронхоплеумония.
Усетих как пръстите на десния ми крак се подуват и започнаха да пулсират. Явно травмата от изтървания куфар беше сериозна. Станко запали втора цигара и започна да ме разпитва за творческите ми планове.
– Кво ше праиш в Берлин? По бизнес ли си?
– Не – казах. – Отивам на гости у роднини.
– Така ше кажеш ти. Тва българина никога нема си признае, че отива по бизнес. Страх го е да не му завидят. Ей, завистливо племе сме тва, българите. Не можем така некакси да се зарадваме на чуждия успех. Имам един приятел от Люлин, къде бачка в международния транспорт. Тираджийче. А па жена му една такава яка пичка. Ма мноо яка, разбираш ли. С големи цици. И все сама седи, завалийката. Мен ми стана жал за нея и почнах да си я поебвам, разбираш ли. Ходим така от време на време у тех, занесем и нещо бонбони и си я поебнем. Просто ей така от човещина. Да не е сама жената. И мъжа й да земе да разбере. И ми дигна страшен скандал. Ти, вика, как може да ебеш жена ми, бе! Ше те пребием, вика… Тва ся нормален човек ли е? Вместо да е доволен, че некой се грижи за жена му кога го нема! Тва сичкото е от завист. Завижда ми, че докато той върти геврека на тира, аз ебем. Макар че кво да ми завижда. Той си е женен за нея и сичко. Може да си я ебе кога си иска. А кога не иска, може и да не я ебе. А аз само от време на време така… За кво треа да ми завижда? Ква е таа държава? Е затва България никога нема да се опраи.
Станко запали трета цигара, а в купето влезе висок слаб мъж на около 50. Беше с прошарена брада и носеше вълнена барета и бял копринен шал. Дългото му черно палто беше овехтяло. Носеше малка пътна чанта от изкуствена кожа.
– Приятно ми е, Димитров – представи се учтиво непознатият. – Художник.
– Брао – наежи се Станко. – А малко име немаш ли си?
– Моля? – не разбра художникът.
– Епа аз съм Станко, тва е Ивчо, а само ти се представяш с фамилия. На къв се праиш? На мноо важен ли? Кат си Димитров, та кво! Да не си Георги Димитров?
– Простете – смути се високият. – Евстати съм. Евстати Димитров.
– Евала – похвали го Станко. – В Люлин имаше един Евстати. Автомонтьорче. Бате Ефо. Почина от рак, завалията.
Влакът потегли с пронизително скърцане. Димитров остави внимателно чантата си, извади от нея книгата “Проблеми на съвременното изобразително изкуство” от Гюнтер Щокхаузен цум Грюнефелд, кръстоса крак върху крак и се зачете.
– Тва интелигенцията са си ебали майката – разфилософства се Станко. – Глей го сега тоа. Чете тука демонстративно, за да ни покаже, че е големата работа. Демек – той е много умен, щото чете некви книги, а ние сме прости. А истината е, че художниците са пълни боклуци. Една моя приятелка от Люлин беше женена за един художник. И той да земе да се напие на една нова година и да ѝ изпие сичките парфюми, разбираш ли. Бахти боклука! И таа мойта приятелка ми вика: тва художниците са абсолютни животни, вика.
Димитров свали бавно книгата и ни погледна кисело.
– Долавям в думите ви склонност към елементарни обобщения – каза. – Такива обобщения най-често са безпочвени и будят единствено присмех и съжаление. В обичайни обстоятелства не бих реагирал на такъв примитивен анонс, но сега ситуацията налага да прекараме известен времеви отрязък в принудително съжителство, така че съм длъжен да предупредя, че няма да толерирам никакви словесни провокации относно личността ми или творческата гилдия, която представлявам.
– Аз нищо не съм казал по ваш адрес– подмазах се аз.
– Така е, но и не възразихте срещу вербалните инсинуации на господина. Вашият неутралитет ви прави в известен смисъл колаборационист на игнорантите.
– Кво, кво каза тоя? – ококори се Станко. – Виж кво, Димитров, ако искаш нещо да ми каеш, кажи ми го на български. Нема кво да го усукваме. Аз немам нищо против художниците. Даже съм ебал художничка. И да ти кажа чесно – не беше нищо особено. Но тва нема значение. Ся пътуваме в едно купе и нема никво значение кой е художник и кой не е. Сички сме българи, е тва е важното.
В подкрепа на думите си Станко извади от раницата си шише ракия и буркан с кисели краставички, изрева “Ае наздраве!” и отпи голяма глътка от шишето. После го подаде на художника.
– Наздраве, бате Ефо! И да знаеш, че не ти се сърдя. Тия глупости, къде ги наговори преди малко, се едно не съм ги чул. Квот било – било. Ебал съм му майката!
