Разговор за сатирата, властта, обществото и новото „Пътуване до Марс“

Интервю на Радостина Минчева за интернет изданието Futurenow.bg

Театърът започва там, където реалността става неудобна

„Пътуване до Марс“ е новата комедийна пиеса на Иво Сиромахов, в която театралната сцена се превръща в космически кораб, а Илон Мъск събира за полет към планетата на страстта и битката някои от най-влиятелните и разпознаваеми фигури на съвременния свят.

Ненчо Балабанов в ролята на Доналд Тръмп, Урсула фон дер Лайен, пресъздадена от Александра Сърчаджиева или Гергана Спиридонова, Тодор Танчев като Владимир Путин, Си Дзинпин в изпълнение на Румен Вангелов и световноизвестната българска инфлуенсърка Златка, изиграна от Стилияна Маркова, преминават през поредица от неочаквани изпитания, преди да достигнат Марс, където ги очаква Извънземното.

Шеметната политическа комедия е поставена от режисьора Златомир Молдовански и е продукция на Драматично-куклен театър „Константин Величков“ в Пазарджик.

Иво Сиромахов стои и зад спектакли като „Българската литература накратко“, „Игра за двама“, „Любовни истории“, музикалната комедия „Сънища“, в които чрез интелигентен хумор, разпознаваеми образи и ситуации от всекидневието се разглеждат отношенията между хората, обществените роли, образованието, любовта и абсурдите на съвременния живот.

„Пътуване до Марс“ разширява този поглед към глобалната политика и властта, но остава в характерния за Сиромахов жанр на комедията, която забавлява, докато едновременно поставя сериозни въпроси.

А как Иво Сиромахов отговаря на въпроси?

Ето как пред futurenow.bg Иво Сиромахов говори за пиесите си, за драматургията, за смеха, който трябва да оставя следа, и за света, който понякога изглежда по-абсурден от всичко, което един автор би могъл да измисли.

– Г-н Сиромахов, в пиесата си „Пътуване до Марс“ изпращате най-могъщите хора на планетата далеч от Земята. Кое е по-опасно – политиците, които управляват света, или обществата, които продължават да ги избират?

– Свикнали сме да мислим за политиците като за нещо отделно и напълно откъснато от нас – те обитават други пространства, до които повечето граждани нямат достъп, возят се в бронирани автомобили, движат се с охрана, не ходят по улиците. Но всички тези привилегии са им дадени от гражданите. Избирателите са решили да бъде така и ако решат да променят правилата на мача, могат веднага да го направят. Стига да искат.

– Често казвате, че политическата система допуска предимно негодни хора. Но не е ли това и удобно оправдание за всички останали, които отказват да участват в обществения живот?

– Да участваш в обществения живот не означава да си непременно депутат или общински съветник. За мен най-добрият общественик за последните 30 години е Лазар Радков, който с неговите кампании „За бъдеще“ спаси здравето и живота на много хора. Лазар е истински политик за разлика от мишките в парламента, министерствата и общините. Така че има много начини човек да участва в обществения живот и да прави добрини без непременно да получава държавна заплата за това.

– Кога един човек, влязъл във властта с добри намерения, започва да прилича на онези, срещу които се е борил?

– Аз не вярвам в добрите намерения. Ако наистина си добър и морален човек, никога няма да станеш свиня. Властта не променя хората, тя просто разкрива истинската им същност.

– Възможно ли е властта да остане морална, или самото желание човек да управлява други хора вече съдържа морален проблем?

– Няма морален проблем в управлението. Морален проблем е, когато вместо да вършиш работата, за която си избран, се хвърлиш да крадеш и да назначаваш на държавни служби бездарните си роднини. Силата, която ги принуждава да вършат безобразия, не е външна. Вътрешна е.

– Кои са първите симптоми, че един лидер започва да губи връзка с действителността?

– Симптомите са видими – гласът става по-нисък, тонът – назидателен, усмивката става подигравателна, тип „къде сте вий, къде съм аз“, походката става по-наперена сякаш казва „аз съм шефчето, а вие сте само подробности от пейзажа“. Страшното е, когато същите тия самоповярвали си големановци изпаднат от властта и се изправят лице в лице срещу собствената си нищета. Няма по-отчаяно и безполезно същество от бившия политик.

– Политиците често изглеждат като актьори, които изпълняват предварително написани роли. Кой пише днешния политически сценарий: парите, медиите, обществените страхове или алгоритмите?

– Сценария го пише човешката глупост. Всичко, което изреждате във въпроса си са само инструменти на тази глупост.

– Кое е по-важно за съвременния политик – да бъде компетентен или да изглежда убедително в кратък видеоклип?

– Ако съдим по резултатите от изборите, компетентността не носи дивиденти.

– Не се ли превърна политиката в развлекателен жанр, в който скандалът носи повече дивиденти от добре свършената работа?

– През 1999 година в света избухна една културна революция. Това е годината, в която в Нидерландия беше създаден телевизионният формат “Big Brother”.

Самата идея, че е достатъчно зрелище да затвориш някакви хора в една къща и просто да включиш камерите, на пръв поглед изглежда налудничава. Обаче какво се оказа – милиони хора по целия свят седнаха пред телевизорите и започнаха да зяпат някакви клетници, които изкарваха на показ най-долните страни на човешката природа. Колкото по-гнусни неща ставаха в къщата на брадърите, толкова повече публика сядаще пред телевизорите. Оскотяването носеше висок рейтинг.

“Big Brother” не е просто телевизионен формат. Това е най-забележителният социологически експеримент в историята на човечеството. И обект на този експеримент не са участниците в къщата. Обектът са зрителите.

“Big Brother” извърши културна революция, защото показа истинската същност на зрителя. Този формат свали лицемерната маска на цивилизацията и отдолу се показа отблъскваща и отвратителна скотщина.

Осъзнаването, че човекът всъщност не се е издигнал над животинското, промени обществото и доведе до ужасяващи сцени в политическия живот. Спомнете си какъв добитък се изявяваше в предишния парламент. Как кряскаха от трибуната в амок и каква нечленоразделна реч изсипваха. Превърнаха парламента в арена на несъстоялата се мъжественост. Докато не дотегнаха на избирателите и не бяха изхвърлени в кошчето.

– Сатирата разобличава властта, но може и да я направи по-поносима. Има ли опасност смехът да обезвреди гнева на хората, вместо да ги събуди?

– Сатирата не вдига революции, тя руши пиедестали. Сатирата не казва „отрежете главата на краля“, а казва „кралят е гол“. Властта се бои от смеха, защото той показва голотата ѝ.

– Случвало ли Ви се е да напишете нещо толкова болезнено, че сам да се запитате дали публиката ще успее да му се смее?

– Добрият смях винаги е болезнен. Повърхностният хумор тип „вицове за тъщи“ не ме вълнува.

– Има ли граница, която сатирикът не бива да преминава, или всяка граница в изкуството е форма на цензура?

– Единствената граница, която не си позволявам да преминавам, е границата на вкуса ми.

– От кого днес идва по-силният натиск върху свободното слово: от властта, от собствениците на медии, от рекламодателите или от самата публика?

– Аз не усещам натиск върху свободното слово. Натиск може да има само там, където има податливи на натиск.

– Автоцензурата по-опасна ли е от официалната цензура, защото човек започва сам да изтрива мислите си, преди някой да му е забранил да ги изрича?

– Да се говори за цензура в епохата на социалните мрежи е смешно. Аз съм израснал във време, в което имаше свирепа цензура. Когато за виц изпращаха в лагер, а в медиите бдяха партийни сатрапи да не би да се промъкне някоя неудобна за властта думичка. Сега каква цензура има? Всеки може да каже, каквото си иска и да го сподели с публика, която на практика е неограничена.

– Има ли тема, за която българските творци и журналисти все още се страхуват да говорят открито?

– Не мога да говоря от тяхно име, защото не познавам страховете им. За мен такава тема не съществува.

– Често критикувате ниското образование и категоричността на хората в социалните мрежи. Но не носят ли и интелектуалците вина, че са изоставили обществения разговор и са се затворили в собствените си среди?

– Тоя термин „интелектуалци“ винаги ме озадачава. Кои са интелектуалци? Тия десетина клоуни, които обикалят всички сутрешни блокове и обясняват очевидни неща? Или някакви алкохолизирани поети, които се задушават в соса на самовъобразеното си величие?

Истинските интелектуалци всъщност са българските учители, хората, които създават умовете и душите. Те съвсем не са изоставили обществения разговор. Само че за разговор са нужни поне двама участници. Ако обществото не иска да ги чуе, няма как да стане разговор.

– Защо разумният и образованият човек все по-често говори тихо, а невежият говори с абсолютна увереност?

– Защото съмнението е привилегия на просветените.

– Кога иронията се превръща в превъзходство над хората, които осмиваме? Как сатирикът се предпазва от това да започне да презира собствената си публика?

– В античните театри публиката винаги е разположена по-високо от актьорите. Това не е случайна архитектура. Тя поставя актьора в позиция да търси одобрението на публиката и да ѝ се отблагодарява с поклон. При такова разположение презрението е невъзможно.

Съществува ли още българска публика, която търси сложен и болезнен смях, или масовият вкус вече предпочита бързата шега без последствия?

– Има достатъчно публика и за повърхностни зрелища и за по-дълбоко общуване. Пазарът е голям и зрители дебнат отвсякъде.

– Днес всеки може да публикува мнение и да се обяви за обществен коректив. Как се разпознава истинската сатира от обикновената обида?

– Обиждат се само простоватите хора. Няма как да обидиш интелигентен човек.

– В епохата на изкуствения интелект възможно ли е алгоритъмът да напише добра политическа шега, или за сатирата е необходима човешка болка и личен морален риск?

– Виждам, че хуморът не може да бъде цифровизиран. Защото добрата шега е непредвидима. Смехът се ражда от изненадата. Няма как да се направи алгоритъм, който да ражда непредвидими текстове. Машината се плъзга по коловоза на баналното, защото следва предварително зададени модели.

– Вярвате ли, че хората наистина желаят да управляват собствения си живот, или в дълбочина предпочитат някой друг да взема решенията и после да бъде обвиняван за тях?

– В съвременните общества надделяват онези групи, които предпочитат да прехвърлят важните решения върху други хора. Така е по-лесно. Скоро това поведение ще доведе до ужасяваща катастрофа и ще се наложи сами да понесем отговорността за живота си. Ще оцелеят само тези, които са подготвени да носят отговорност.

– Кое е най-голямото политическо суеверие на българите: че ще дойде спасител, че „всички са маскари“, или че отделният човек не може да промени нищо?

– Това не са суеверия, а когнитивни модели, които се налагат по силата на възпитанието, средата и вродения мързел. Докато не ги преодолеем, нищо добро не ни чака.

– Защо българското общество толкова лесно се разделя на лагери и толкова трудно се обединява около обща цел?

– Няма как да знаем дали обществото се обединява трудно или лесно около обща цел, защото обща цел няма. Обща цел е имало след Освобождението. Третото българско царство е раснало със стремежа да изгради модерна държава от лепкавата кал на една изостанала османска провинция. И този стремеж е бил постигнат за по-малко от три десетилетия. Няколко поколения са живели с мечтата за национално обединение и това е била общата цел на всички българи, трагично заплатена с кръвта на двеста хиляди момчета по балканските фронтове.

Сега нашият народ няма цел. Ако се формулира някаква смислена цел, може и да се обединим около нея.

– Ние сме общество, което се смее много на недостатъците си. Защо тогава толкова рядко ги променя?

– Защото промяната изисква усилие. А ние не обичаме усилията. Неслучайно имаме красноречивата поговорка „Ахмак лозе копае, юнак вино пие“.

– Има ли български обществен порок, който сатирата описва от десетилетия, но който вместо да изчезне, става все по-силен?

– Жаждата за власт. Няма друг народ по света, в който почти всеки да се привижда като шефче.

–  Кой персонаж от българската литература най-добре би разбрал днешната политическа действителност: Бай Ганьо, Андрешко, Големанов или някой друг? 

• И тримата биха я разбрали чудесно. Тези литературни персонажи са проявление на един и същ манталитет – манталитетът на оцеляването и келепира. Тези пороци са неизкореними, защото се възпитават от най-ранно детство.
  
  – Кое Ви плаши повече в бъдещето: войната, масовото оглупяване, загубата на свобода или привикването към всички тях?

– В основата на всички беди е глупостта. Тя причинява и войните и загубата на свобода и привикването към униженията.

– Смятате ли, че една книга или пиеса може реално да промени човек, или изкуството само намира онези, които вече са били готови да се променят?

– На мен ми се е случвало. „Матеус пасион“ на Бах, филмите на Чаплин, разказите на Чехов, картините на Питер Брьогел ме промениха много. Но не зная дали могат да променят всекиго. Предполагам, че все пак е необходима някаква предварителна подготовка.

– Какво трябва да се случи с публиката след края на „Пътуване до Марс“: да се смее, да се уплаши, да се ядоса или да се разпознае?

– Реакциите на публиката не могат да бъдат предпоставени. Те не зависят от съдържанието на спектакъла, а от житейския опит на всеки зрител.

– Ако имахте възможност да изпратите само един въпрос до всеки световен лидер, какъв би бил той?

– Кога ще си ходите?

– Кое Ваше убеждение бихте искали животът да опровергае?

– Убеждението, че ще умра.