Как Боно Вокс гостува на “Българско радио”

1401

Българско радиоСлед около час стигнаха до хотела – малка, сива сграда, бивш пионерски лагер, в излиняла горичка край Перник.
– Хир уи ар – обяви тържествено Чичин, сякаш бяха спрели пред седемзвезден хотел.
– Окей – каза ведро Боно.
Четиримата слязоха от колата. “Каква тишина”, помисли си Бонка и в тоя момент от хотела се разнесе яростно думкане на тъпан. Пред входа изскочиха звездите от последната “Евровизия” Звездица и Пънджи, облечени в народни носии. Пънджи блъскаше пирографиран тъпан, а Звездица носеше погача, подрипваше в неравноделен ритъм и виеше като разгонена вълчица: “Сандьо ле, Сандьо ле”.
– Кви са тия простотии бе, Дими? – извика Бонка. – Нали се разбрахме, че ше е инкогнито.
Чичин само вдигна рамене и посочи с поглед Барутлиева. Явно идеята беше нейна.
– Дис ис бългериън модърн фолклор. Eвровижън – обясни Таня на смаяния чужденец, докато Звездица, подрипвайки и пеейки, се опитваше да навре в устата му парченце погача, оваляно в шарена сол.
След няколко минути отчаяно думкане на всеотдайния Пънджи, подвикване “Дум-ца, дум-ца” и протяжно виене от страна на Звездица, музиката най-после свърши. Звездица се хвърли да прегръща госта и завря циците си в лицето му. Внезапно се бе появила трета претендентка за леглото му, което изнерви както Бонка, така и организаторката на фолклорното посрещане Барутлиева.
– Звездице, аре тръгвайте си вече. Благодаря ви – хладно каза Таня. – Гостът ни иска да си почине.
– Аз ше се кача с него да му покажа стаята – предложи услужливо Бонка.
– Никъде няма да се качваш. Тук ше стоиш – изсъска Барутлиева. – Човекът иска да си почине.
– Бе ти нормална ли си? – развика се Бонка. – Аз съм го поканила тука. Аз! Ясно ли ти е? Що ли изобщо ми трябваше да ви казвам…
– Кво кат си го поканила ма? – кресна Таня. – Коя си ти? Една проста секретарка! Кво разбираш ти от шоубизнес?
Боно усети, че положението става напечено и се изсули към стаята си. Тримата посрещачи останаха да го чакат във фоайето. Не си говореха. Нямаха какво да си кажат.

След половин час фронтменът на U2 слезе от стаята си изкъпан и усмихнат.
– Ай ем реди – обяви Боно. – Уер уил би дъ серемони?
– Дъ серемони уил би ин дъ бигест хол ин Бългерия – гордо каза Чичин. – Ин ендека.
– Ендека? – попита Боно.
– Йес. Нешънъл дворец на културата – поясни Чичин.
– Грейт – каза Боно.
– Бът нау уи уона шоу ю сам ъф дъ моуст интрестинг бългериън традишънс – обяви Таня.
– Таня, престани с твоите традиции! – вбеси се Бонка. – Човекът ми е дошъл на мен на гости. На мен! И сигурно иска да се видим насаме преди наградите довечера. Нали Боно?
Чичкото премигна зад очилцата и попита за какво става дума.
Бонка му преведе предложението си, но за нейно разочарование великият музикант предпочете първо да се запознае с интересните български традиции, преди да я изчука.
Четиримата се качиха отново в аудито и Таня нареди на Чичин да кара към село Картаново.
Пристигнаха в селото около обяд. Посрещнаха ги пушеци и миризма на скара. Мургави мъже печаха кебапчета. Жени с вечерен грим, розови анцузи, гумени чехли и смъкнати задници пазаруваха на сополивите си деца пластмасови боклуци от сергиите. От високоговорителите пред кметството гърмеше мазна чалга.
– Найс сонг – отбеляза Боно. Думите му бяха посрещнати с ледено мълчание от радетелите за стойностна българска музика Барутлиева и Чичин.
Паркираха колата пред читалището. Посрещна ги дебела лелка с космата брадавица на лявата буза и черен възрожденски мустак. Въпреки студа подмишниците й бяха запотени. Върху анцуга си беше вързала вълнен тъкан сукман. Миришеше на мокро куче.
– Айди бье, къдье са губити! Изчакахми са – радостно възкликна лелката и се хвърли да прегръща гостите.
– Дис ис леля Стойна – представи я на Боно Барутлиева.
– Найс ту мийт ю – успя да каже чужденецът, след като се освободи от прегръдката на мустакатата жена.
– Митю, питю, тука няма таквиз раоти – въведе го в ситуацията леля Стойна. – Тука сми истински българи и са висилим напук на ивропейцити, дьету искат да на поробят с тоз тяхния еврогейски съюз. Ма ний сми издържали петстин години турско робство, ши издаяним и на иврупейскуту. Нали Митьо?
– Йес – каза Боно, който явно нямаше нищо против да му викат Митю.
– Ха пийни ино за дубрье дошъл – каза лелята и извади от джоба на сукмана пластмасово шише от минерална вода, пълно с някаква жълта течност. – Туй е домашна ракия, троен препек.
Боно надигна шишето и изцъкли очи. Разкашля се и изплези език.
– Хаха, вий гирманцити ни сте свикнали на нашта ракия. Нищо, ши свикниш. Туй е истинска ракия. От чисто грозди. Сидимдисье и два градуса. Таквиз нямати по гирманията. Само боклуци идьети и пийти… Ха тъй! Пийни си, да разбиреш коье й хубауту…. Танче, много си отслабнала бе, леля. Трябва да си дойдиш на сьелу, да та поохраним.
– Лельо Стойне, ние бързаме – каза Таня. – Давай да ходим на празника, щото довечера имаме работа.
– Еее, вий суфиянцити все бързати. Закъдье бързати, да ва питам! Дошли сти ми на гости, ши хапним, ши пийним, пък тугаз бързайти! Нали, Митьо?
– Йес – каза Боно, който радушно бе възприел новото си име.
– Ей го, Митю каза, чи ни бързати. Мой чуйек е той. Виднага са разбрахми. Нали, Митьо?
– Йес – потвърди Боно.
– Лельо Стойне, дай първо да отидем на празника.
– Хубу – съгласи се леля Стойна. – Оставьети колата тука и да върим. Туй е на има-няма пет минути пиша.
Докато вървяха към мястото на празника, леля Стойна им разказа всичко за проблемите си с кръвното, за некадърния кмет и за греховната любов на младата селска учителка с агронома.
– Кви са тьез младити, мислят само за сьекс – възмути се мустакатата жена. – Мен навремиту хич ни ми й било до сьекс. Кога да ми остани времи за сьекс с тез осем дица!
Стигнаха до селската река. Коритото й, широко около пет метра бе задръстено с отпадъци – пластмасови шишета, найлонови торбички, стари автомобилни гуми. Около ръждясалите перила на моста се бяха събрали двайсетина мъже, които вече бяха мъртво пияни. От двете страни на реката стояха жените и децата им в очакване нещо да се случи.
– Митьо, сигурна съм, чи такоз ньещу ни си виждал – похвали се леля Стойна. – Вий гирманцити сти скучни хора, само работити. Хич ни знайти да са висилити. Ха пийни ощи идна ракия, виждам чи ти са услажда.
Докато Боно надигаше шишето, мъжете на моста пристъпиха към изпълнението на ритуала. Между два дълги кола вързаха двойно въже с примка по средата. Докараха едно дръгливо куче и го вързаха в примката. После приведоха върховете на коловете един към друг, допряха краищата им и изкрещяха:
– Едно, две, трииии…. ууу дайбааааа!
И рязко изправиха коловете. Със сърцераздирателно квичене кучето се завъртя няколко пъти във въздуха и пльосна в ледените мръсни води на реката. Беше зашеметено от въртенето и чак след няколко секунди започна да плува към обраслия с тръстики бряг. Булките и децата изръкопляскаха и се развикаха радостно.
Окрилени от успеха си, пияните мъже докараха още едно куче и го вързаха в примката. Повториха същите движения и животинчето пльосна в реката.
– Уот ар ю дуинг! – извика възмутен Боно.
– Туй са казва тричани – обясни авторитетно леля Стойна и побърза да преведе на английски – Тричинг. Прави са сяка година за здрави и бирикет. По тоз начин са изгонват бесовете от кучитата.
– Не се ли измъчват по този начин? – попита Таня.
– Нищо им няма – успокои я леля Стойна – Туй е кучи, да не й чуйек, та да го жалиш.
Мъжете докараха трето куче.
– О, не! Колко кучета още ще участват? – попита Бонка.
– Колкуту имами – гордо каза лелята. – Миналта гудина тричахме сидимдисье и осим кучита, ма тъз година можи и да са повичи. Колкуту повичи кучита са тричат, толкуз повичи бирикет ши има за сьелуту.
В този момент отнякъде се появи пиян поп и започна да размахва кръста си към кучетата и да ги благославя. Очевидно в село Картаново църквата нямаше проблем с варварските обичаи. Смятаха, че тричането не противоречи на християнските ценности.
Боно надигна отново шишето с ракията, за да преживее тая ужасяваща гледка.
– Хайде да си тръгваме – каза Таня.
– Кък тъй ши си тръгвати! – възмути се леля Стойна. – Сига почва най-интирьеснуту. Слид малку ши тричат малкити кучинца. Саму да ги чуйти кък скимтят кът падат в риката. Толкуз са сладички.
Барутлиева прецени, че нервите й няма издържат и призова Чичин да си вървят.
– Ши ма убидити – докачи се леля Стойна. – Кога друг път Митю ши види таквоз шоу. Туй са помни цял живот. Харьеса ли ти тричането, Митьо?
– Йес – каза Боно. Вече беше преполовил шишето с домашната ракия и леко залиташе.
Четиримата се сбогуваха с леля Стойна, която сърдечно ги прегърна и им даде парче домашна сланина за из път.

(от книгата “Българско радио”)

КОМЕНТАРИ

Коментара