До изворчето със сребърната вода живееше една много стара костенурка. Тя беше на повече от триста години и в гората я смятаха за най-умна от всички. Когато някой имаше нужда от съвет, винаги отиваше при нея.
Най-добрият приятел на костенурката беше врабчето, което живее на Кривия бук. Всеки ден двамата обсъждаха новините и разсъждаваха по различни въпроси.
– Какво нещо е животът… – каза веднъж костенурката. – Как се променя всичко. И гората вече не е същата. Не е като едно време. Тук преди сто и петдесет години живееха лъвове.
– Да, бе! – изписка врабчето.
– Заклевам се в корубата си. Огромни, свирепи лъвове. Всички трепереха от тях. Само аз не. Лъвовете много ме уважаваха и всеки ден идваха при мен и ми носеха прясно месо.
– Но ти не ядеш месо – прекъсна я врабчето.
– Аз не ям месо, но те ми го носеха от уважение. За да ми покажат колко много ме ценят. Викам им: нямаше нужда момчета, дайте месото на малките лъвчета.
– И какво стана с тия лъвове? – попита врабчето.
– Ами поживяха тук около сто години, писна им в тая загубена гора и си заминаха.
– Аз лъв не съм виждал – каза врабчето, – но имам един братовчед, който живее в зоологическата градина и той ми е разправял. Каза, че лъвът е най-страшното животно в света.
– Значи не е виждал носорог – каза костенурката. – Тук преди двеста години имаше носорози.
– В тази гора?
– Да. Живееха зад къпиновата полянка. Роговете им бяха дълги по два метра. Като им трябват дърва за зимата, отиват до някой голям бор, набучват го на рога си и съвсем спокойно си го отнасят в хралупата. Все едно носят сламка.
– Да, бе! – извика пак врабчето. – Каква ще е тая толкова голяма хралупа?
– То не е хралупа, ами цяла пещера – обясни костенурката. – Голяма колкото футболен стадион. И навремето беше пълна с носорози. Много ме уважаваха. Наричаха ме “лейди”. Всяка сутрин пращаха при мен едно малко носорогче да ме пита имам ли нужда от нещо. Викам: нямам нужда от нищо.
– И какво стана с тия носорози? – поинтересува се врабчето.
– Поживяха известно време тук, но не издържаха в тая загубена гора и си заминаха.
– Аз, ако видя носорог, сигурно много ще се уплаша – призна си врабчето.
– Това е защото не си виждал хипопотам – каза костенурката. – Тая гора преди двеста и петдесет години беше пълна с хипопотами.
– Наистина ли? – учуди се още повече врабчето.
– Ако те лъжа, да ми падне шишарка на главата – каза костенурката. – Но, както виждаш, не ми пада, значи не те лъжа. Хипопотамите живееха в eзерото в Заешката долина. Издаваха зловещ рев и имаха толкова големи усти, че веднъж един хипопотам глътна цял слон.
– Ама и слон ли е имало тука? – попита врабчето.
– Имаше един, ама хипопотамът го изяде. Между другото хипопотамите много ме уважаваха. Канеха ме постоянно на партита в езерото, на детски рождени дни, носеха ми подаръци. Какво щяхме да правим без теб, викат. Викам: де да знам.
– И какво стана с хипопотамите? – попита врабчето.
– Писна им в тая загубена гора и си заминаха. Също като динозаврите.
Врабчето се ококори от изненада.
– Искаш да кажеш, че тук е имало и динозаври ли?
– Огромни – поклати глава костенурката. – Единият беше висок колкото двайсететажен блок. На шията си беше направил специален асансьор, за да може да му качват храната. И много ме уважаваха динозаврите. Като се роди някое малко динозавърче, майка му и баща му идваха да ме питат как да го кръстят. Викам: момченцето ще го кръстите Митко, а момиченцето – Радка.
– Е защо Митко и Радка? – попита врабчето.
– Защото трябва да си имат някакви имена, нали? Иначе как ще ги викат майка им и баща им да се прибират вкъщи?
– И какво стана с динозаврите?
– Поживяха няколко хиляди години тук, но им писна в тая загубена гора и си заминаха – каза костенурката.
В този миг есенният вятър задуха силно и врабчето потрепери.
– Ако не бях толкова стара и можех да вървя по-бързо, сигурно и аз щях да се махна оттук – въздъхна костенурката. – Но вече не мога. Такъв ми бил късметът – цял живот да стоя в тая загубена гора и да се разделям с приятелите си, които заминават нанякъде.
– Аз няма да замина никъде – каза тихичко врабчето.
– Защо да не заминеш? Ето, лятото свършва, идва есента и лястовичките ще отлитат на юг. Ти няма ли да тръгнеш с тях?
– Не – каза врабчето. – Тъкмо си направих ново гнездо. Сложил съм вътре пух, за да е топличко на дечицата ми през зимата. Събрал съм семенца, за да има с какво да ги храня. За какво да отивам на юг?
– Ами за да видиш малко свят и ти. Всеки търси късмета си навън. Там горите са много по-спокойни, много по-уредени. Млад си, здрав си, бъдещето е пред теб. Цял живот ли ще киснеш в тая загубена гора?
– На мен тук ми харесва – каза врабчето. – Тук съм се родил. Тук живяха майка ми и баща ми. Тук са децата ми. И, ако искаш да знаеш, гората изобщо не е загубена.
– Е, да, не е съвсем загубена. Щото кой я е загубил? Никой. Но и не е много намерена, да ти кажа.
– Аз няма да замина – повтори врабчето. – И знаеш ли защо? Защото никъде другаде няма да намеря толкова добър приятел като теб.
Костенурката млъкна и скри глава в корубата си.
Не искаше врабчето да я вижда, че плаче.
