В медиите често се коментира темата за българската интелигенция, но самата интелигенция е нещо като извънземните – говори се, че съществува, но никой не я е виждал.
Къде са тези митични “интелектуалци”, които са “морален стожер” на нацията и осветяват пътя й в тъмните времена?
Няма ги. Но пък има доста хора, които искат да бъдат такива и постоянно имитират интелигентщина. Най-общо те могат да бъдат групирани в следните няколко типа:
1. Интелектуалецът народняк
Той е прехвърлил 60-те и добре помни времената, когато творческите съюзи са имали почивни станции на морето и са продавали на членовете си водка без надценка. Бил е активен член на ДС и сърцато е доносничил срещу колегите си. Сега обаче вече няма пред кого да доносничи, което според него е “разрушаване на националната сигурност”. Освен това са му отнели привилегиите и ако иска да оцелява, ще трябва да работи. Той да работи, моля ти се! Той – националното богатство, пламтящия дух на българщината, живата съвест на нацията! Това е безобразие.
Затова се е цанил за водещ в някоя кабелна телевизия и кани в предаването си предимно свои акрани, за да страдат заедно по отминалите чудесни времена на диктатурата.
Народнякът мрази всички хора, които в момента се занимават с изкуство, защото не му се мазнят като навремето и го смятат за некадърник, какъвто всъщност е.
Някои хора го смятат за проруски агент, платен от Москва, но това е заблуда. Никой в Москва не е луд да троши пари за някакъв изперкал пенсионер.
2. Интелектуалецът европеец
Той е между 40 и 50 и пламенно се бори да изкопчи някой лев от евросубсидиите за култура. Иначе е безработен, но се представя като “блогър”, което всъщност означава, че дращи някакви глупости в някакво забравено от Бога сайтче. Опитва се по всякакъв начин да влезе в “съответните среди”, тоест хората от министерствата, които разпределят субсидиите и е готов по всякакъв начин да се унижава пред тях.
Декларира безусловна и безрезервна вярност към Съединените щати, Европейския съюз и Израел. И се чувства леко обиден, защото той ги подкрепя, а те него – не.
Политическите възгледи на интелектуалеца европеец са твърдо на страната на Иван Костов. Той не просто го харесва, той го боготвори и завижда на всички, които са от близкото обкръжение на тоя премиер-светец.
Общата култура на интелектуалеца европеец не е особено богата. Твърди, че е чел Айн Ранд, но истината е, че са му я преразказали. Казва, че любимият му роман е “Майстора и Маргарита”, но истината е, че не го е дочел, защото не е разбрал за какво става въпрос и се е отегчил. От съвремените български творци се възхищава на тези, които получават европейско финансиране. Явно са големи тарикати, щом успяват да дърпат кинти за некви тотално изпърдели арт-проекти.
Някои хора подозират, че интелектуалецът-европеец го смятат за соросоид и агент, платен от Запада, но това е заблуда. Никой на Запад не е луд да троши пари за някакъв блед графоман.
3. Начинаещият интелектуалец
Той е почти на 30 и току-що е разбрал, че се е преебал с тая филология, дето я завърши. Сега учител ли да става, ебаси? А не може и да емигрира, щото не му се иска да мие чинии. Майка му цял живот му е внушавала, че е на “мама умното, то” и той е израснал с мисълта, че има Мисия. Ала освен майка му никой друг не споделя тази концепция и начинаещият интелектуалец започва да страда. Как да пробие в “арт-обществото” при положение, че баницата е малка и отдавна е разпределена? Единственият му шанс е да стане гей.
Какво пък? Целта оправдава средствата. Започва да се облича с розови прилепнали блузки и да си слага очна линия. Забелязват го, но не толкова, колкото би му се искало. Намира си любовник, но не толкова богат, колкото си е представял. След година любовникът го зарязва. И последният шанс на начинаещия интелектуалец е рухнал. Той се пропива.
4. Жената интелектуалка
Тя е на неопределена възраст. Пуши и пие твърде много и затова гласът й е станал дрезгав. Скубе мустаците си с пинсета и псува като таксимеов шофьор. Нарича на малко име всички актьори от средното поколение и си дава вид, че е спала с всички тях.
Демонстрира съмнителни познания по Карл Попър, Дерида и Хабермас, защото била чувала, че са модни. Надява се цитирайки тези имена да събуди възхищение у околните, но предизвиква в тях единствено съжаление и ехидни подигравки зад гърба й.
Жената интелектуалка няма деца, защото това би я отклонило от предназначението й да отваря очите на “тоя прост народ”.
Отвреме-навреме пише за вестник “Култура”, но никой не я чете.
Нарича пияниците от обкръжението си “бохеми”.
Интелектуалката цял живот мечтае да отиде на фестивала в Кан, или в Единбърг, но парите й стигат само за тъжно бунгало на “Аполонията”. Там се напива с “изтъкнати творци” и успява да замъкне в леглото си някакъв осветител от Киноцентъра. Ми и той е човек на изкуството, кво.
Когато умре известен режисьор, писател или художник, дава интервю, в което намеква, че между нея и покойника е имало “нещо повече от приятелство”.
(от книгата “Български работи”)
