Интервю на Пепа Йорданова,
в. „Всичко за семейството“, 20 август 2025
– Г-н Сиромахов, как избрахте кой да насели “Фермата за писатели”?
- Персонажите в романа „Фермата на писателите“ са обобщени образи на лица от така наречената интелигенция. Тя само така е наречена, но всъщност българските интелектуалци са едни семпли, страхливи, посредствени хорица с големи амбиции и скромни възможности.
– Защо точно те попаднаха на мушката?
– Защото с това разполагаме. Както е казал шофьорът на автобус 280 „квот се качи – тва возим“.
– Някои се разпознаха, това радва ли ви?
– Това си е техен проблем.
– Вие част от тази ферма ли сте или се дърпате на входа?
– Винаги съм бил аутсайдер. Не участвам в групови изпълнения. Предпочитам да гледам отстрани.
– Има ли болна графомания у нашенско?
– Графоманията се обостри изключително много по време на ковид пандемията. Хората си останаха вкъщи и не можаха да понесат това. Някои се разведоха, други прописаха книги.
– Ще прощава фермата, но “У майкини” ми е любима. Превърна се в нещо повече от книга. Очаквахте ли го?
– Очаквах го. Майкини са панорама на българското живеене. Тези две книги са мащабна картина на българския манталитет. Разказал съм българските възторзи и българските провали, българските мечти и българските комплекси. Това е най-безнадеждната ми книга.
– Казвате, че социалните мрежи премахнаха не само четвъртата, но и останалите три власти. Вие коя власт сте?
– Властта никога не ме е интересувала.
– Обърка ли хората този живот в разкрачка, между лютеницата и сушито, между гърнето и чашата за мартини?
– Объркани са, защото нямат ценности, на които да се опрат. Не може да градиш целия си свят само около консумативи. Това са нещастни хора. Дори патриотизмът им минава през червото – ако ги питаш какво е за тях България, почват да изреждат – баница, кисело мляко, лютеница, ракия… За мен отечеството не е лютеница и ракия. За мен то е „Настане вечер, месец изгрее..“
– Народопсихология ли е все да сме нещастни, мрънкащи?
– Възпитание е. На децата от най-ранна възраст им се внушава, че са жертви, че всеки иска да ги прецака, че целият свят е против тях. Такова възпитание създава мрънкащи лузъри.
– Как така изгубихме чувството си за хумор?
– Чувството за хумор е като умението да караш велосипед. Ако го имаш, няма как да го изгубиш.
– Доста компактен се запази екипът ви в годините, как така не се изпокарахте?
– Вероятно сме добре възпитани.
– Алтернатива ли е тв 7/8? Какво пречи на българските медии?
– Не зная дали е алтернатива, но със сигурност е свободна медия, в която няма политическа коректност и няма „насоки от ръководството“. Свободата е горивото в двигателя на една медия. Ако няма свобода, журналистите се превръщат в лакеи.
– Кога медиите изгубиха почва под краката си?
– След идването на власт на Бойко Борисов. Но повечето го направиха доброволно. Сами ритнаха столчето под краката си, за да вземат някой лев. Както беше писал великият Валери Петров:
„..не може да има
човек и двете:
да бъде, по кучешки, с кокал в устата
и волно, по вълчи, да броди в гората“
– Само политиците ли пречат на България?
– Политиците са представителна извадка на обществото. Избирателите очевидно ги харесват, щом гласуват за тях.
– Защо не сте партиен член?
– Защото не мога да се навеждам.
– Как смятате, събужда ли се гражданското общество?
– Не.
– Кои са носителите на прогреса, със сигурност не са политиците?
– В цялата история на човечеството носители на прогреса са били само хората на науките и изкуствата. Те движат света напред.
– Може ли да се каже, че политическият преход доведе до преход в изкуствата?
– Падането на комунизма даде пълна свобода на хората на изкуството. Вече няма забранени теми, няма цензура. Всеки сам носи отговорността за успехите и провалите си.
– А има ли преход в мисленето на хората?
– Мисленето на хората слабо се влияе от обществения строй. То е плод на семейното възпитание. Затова едни и същи пороци се възпроизвеждат във времето. Ганьовщината и андрешковщината са вечни, защото се отглеждат у дома.
– Във време на класации как бихте подредили приоритетите си?
– Свобода, Истина, Любов.
– Помага ли да гледаш на света през сатирата? Смешното какво дава?
– Не знам. Така съм устроен. Това е единственият светоглед, който познавам.
– Какъв искаше да стане Иво като дете?
– Исках да порасна.
– Кои са уроците на родителите ви, които още ви помагат?
– Възпитанието не е наливане на акъл, а даване на личен пример. В сложни ситуации си задавам въпроса: как биха постъпили родителите ми. И се опитвам да бъда достоен за примера, който са ми оставили.
– Кога се появи театърът в живота ви, че чак и режисура завършихте?
– Появи се още когато бях тригодишен и майка ми ме заведе в кукления театър. Да попаднеш в тоя свят на вълшебства е вдъхновяващо.
– Писането на драматургия замества ли нещо при вас?
– Писането е възможност да създаваш невъзможни светове и да ги населяваш с невъзможни персонажи. Затова е много по-интересно от реалността.
– Как се намерихте със Златомир Молдовански?
– Той се свърза с мен още докато работеше в Съединените щати. Поиска ми пиеса, която да постави. Водихме дълги разговори и аз разбрах, че е човек, който има добър вкус и имаме общи виждания за това какъв трябва да бъде театърът. Така започна нашата съвместна работа и съм много доволен от сътрудничеството ни, защото, както се казва „гледаме в една посока“. Не е лесно да намериш съмишленик в изкуството.
– Каква е вашата дефиниция за успешен театър?
– Успешен е театърът, който докосва публиката и я кара да преживее някакво вълнение – смях, тъга, състрадание.
– Задават ли се нови спектакли?
– През идния сезон готвим три нови спектакъла. Ще се чуе, когато му дойде времето.
– Какво заслужава място на сцената?
– Полетът на човешката фантазия.
– Кои са учителите ви през годините, вашите вдъхновители?
– Всеки човек е сбор от личностите, които е срещал през годините. Аз имах късмета моят сбор да е много голямо число. Срещнах светли личности и разказах за тях в книгата си „Моите вдъхновители“. Надявам се хората, които я прочетат, да си зададат въпроса кои са техните вдъхновители. И да им благодарят. Или да отидат да запалят една свещица на гроба им, ако вече не са между живите.
– На какво ви учат децата ви?
– На великодушие и доброта.
– Опитахте ли Вие да ги научите на нещо?
– Опитах се да науча себе си как да бъда добър баща.
– Защо пишете и детски книги?
– Защото ми липсва възторженият дух на детството. Чрез приказките, които пиша, го изживявам отново. За моя радост децата харесват приказките ми и това ме прави много щастлив.
– Мислите ли, че е важно в каква среда израстваш?
– Несъмнено. Всеки човек е продължение на родителите си.
– Имате ли си свои вътрешни борби?
– Постоянно. Само глупакът няма колебания и вътрешни съмнения.
– Писвало ли ви е, искал ли сте да зарежете всичко и да се отдадете на нищоправене?
– Не. Работата ми носи удоволствие и чувство за смисъл.
– Какво искате да си кажат хората за Иво Сиромахов след 100 години?
– Че изглеждам добре за възрастта си.
– А къде искате да сте след 10?
– В двора на къщата ми със семейството.
