Със Скарлет на прасе

104

Наближаваше Коледа, а аз бях в мрачно настроение. Нито ми се празнуваше, нито се радвах на снега и на украсените елхи. Няма нищо по-тъжно от това човек да е сам по празници.

Добре че се обади калеко ми Стойчо от Раднево.

–        В събота ши колим – вика. – Ила. На стринка ти много й и домъчняло за теб.

На мен хич не ми беше домъчняло за тях, ама кво да ги правя. Ако не отида – ще се обидят. Ше решат, че се големея и се срамувам от роднините си на село.

Звъннах на Скарлет да я питам ходи ли й се на прасе.

–        Как така на прасе? – вика тя.

–        Итс а нешънъл традишън – обясних. – Пигс селебрейшън.

Скарлет се заинтригува.

– Уау!- вика – Това звучи много интересно. В Америка нямаме такива работи.

Ми нямате. Кат сте прости…

В събота в шест сутринта минах с голфетката да я взема. Тя си облякла дълга рокля и обула обувки с високи токчета, моля ти се. Нали отиваме на празник, вика.

Не казах нищо, но някак си започнах да усещам, че очакванията й доста ще се разминат с реалността.

Излязохме от София и Скарлет започна да се прехласва колко красива била българската природа. И то наистина си беше красиво. Когато навали половин метър сняг и скрие боклуците, природата ни наистина изглежда горе-долу добре.

Единственият проблем беше, че край пътя на всеки десетина километра имаше по някой пикаещ мъж. Нещо съвсем обичайно за България, но на Скарлет й направи силно впечатление.

–        Защо тези хора уринират край пътя? – попита.

–        Ами защото им се уринира – казах. – На зор са.

–        Но има толкова много бензиностанции и тоалетната там е безплатна.

–        Така е – казах. – Но българинът е горд човек. Никой не може да му каже къде да е тоалетната. Тоалетната е там, където той реши!

–        Добре, но защо поне не се скрият зад храстите? – продължаваше да ме тормози с въпроси Скарлет.

–        Защото не смятат, че вършат нещо нередно – обясних. – Напротив. Българският мъж много се гордее с пениса си. Ако имаше възможност би го размахал пред целия свят.

Скарлет се умълча. Постоянно търсеше рационална причина за странните български привички, но не я откриваше. Как да й обясня, че сме ирационални същества? Разумът по тия географски ширини е изключително дефицитен.

В девет и половина пристигнахме в Раднево. Скарлет ме попита защо има толкова много неизмазани къщи.

–        Това е национална традиция – обясних. – Има поверие, че мазането на къщи носи нещастие. Още древният бог на прабългарите Тангра е проклел мазилката и е казал, че който си маже къщата е педерас.

–        Уау – каза Скарлет.

Спряхме пред къщата на калеко. Стрина ни чакаше отвън – потна и зачервена. Слязохме от голфетката и нагазихме в лепкавата радневска кал.

–        Айди бе, къде са губити? – викна стрина. – Калеко ти вечи трета ракия пий.

И взе да ме щипе по бузите и да ми вика колко съм пораснал. От ей такъв ме знаела.

– Туй булката ти ли й? – поинтересува се стрина и щипна и нея по бузата.

– Приятелка ми е – обясних.

– Стига с тьез приятилки, зими да са ожениш вечи – нахока ме стрина. – Искам да ми доведиш тука малки ивчовци да ми тичат по двора. И да им мажа питичкити със свинска мас, къкто съм мазала твойти.

Влязохме в двора и ни лъхна тежката смрад на кочина. Предположих, че прасето усеща какво го очаква и се е насрало от страх.

–        Събувайти са и влизайти в миханата – изкомандва ни стрина.

Да видиш изящните обувки “Маноло Бланик” на Скарлет оставени до подпетените гумени галоши на калеко, беше забележителна гледка. Направо си е кадър за корица на “Нешънъл Джиографик”.

Така наречената “механа” всъщност беше мазе постлано с избелял линолеум. В ъгъла имаше ъглов миндер, покрит с китеници. На него седеше калеко, пиян на мотика. Толкова беше зацапал свещите, че даже не ме позна.

–        Мите, ти ли си? Сядай – викна калеко.

–        Иво съм, калеко. Запознай се с приятелката ми – това е Скарлет.

–        Здрасти, Спаре – изфъфли калеко. – Ко ши пийти? Имам страхотна домашна ракия. Милке, налей по ина ракия на Ивчо и Спарито.

Докато стрина наливаше, калеко ни се похвали, че миналата седмица Бареков бил в Раднево и обещал да върне казармата.

–        Аз затуй ши гласувам за него – заяви категорично калеко. – Щото само в казармата са става мъж. Аз навремито, кат служих в Йелхово, имах идин старшина – Николов. И идин път бях днивален и Николов влиза в спалното и гльеда ино малко парченци кал пред вратата. Ма тонинко. Колкот прашинка голямо. И кат изрива “Кой е днивалнияяяяяя?” 10 непоряда ми дади. И да чистя кинефити с четка за зъби. Ма станах мъж. А не кат тез сигашнити, дет са кълчат кат ни знам какво.

Не разбрах кои са тези, които се кълчат като не знам какво, но стрина сложи на масата ракия и домашна туршия. Казахме си “наздраве”.

–        Айди добре сти ни дошли! – каза калеко. – Кък тъй са сетихти за нас?

–        Нали ше колим прасето… – смутих се аз.

–        Кое прасе? – попита калеко.

–        Как кое прасе бе, Стойчо! – смъмри го стрина. – Нашто прасе.

–        Аааа, да – сети се калеко. – Ши го заколим бе, ей ся ши го гътним.

–        И спри да са наливаш с таз ракия, щото след малко ши додат колачите – изсъска стрина.

–        Еййй, тъз жина живота ми почерни – оплака ни се калеко. – Ни яж, ни пий, ни дишай… Туй живот ли й?

–        Кък е по Софията? – попита стрина. – Във вестника пишиши, чи Гала напраила аборт. Верно ли й?

–        Не знам – казах.

–        Бе аз ни им вярвам на вестницити – оправда се стрина – ма щом го пиши, сигурно има нещо вярно.

–        Само глупусти чите стрина ти – разкритикува я калеко. – И гледа турски сериали.

В този момент един огромен плъх притича под масата и се шмугна под шкафа. Скарлет изпищя.

– Ни са плаши, мойто момичи – каза стрина. – Ко ши ти напраи ино мишле. Няма да та изиде. Сякакви гадинки имами тука.

След малко пристигнаха колачите. Трима небръснати мъже на неопределена възраст. Съдейки по миризмата, която се разнасяше от тях, предположих, че членуват в някаква секта, която категорично им забранява да се къпят.

– Сядайти! – покани ги гостоприемната стрина. – Пийнети по ина ракия да са накървавити. Туй е нашия племинник Ивчо от Софията. И приятелката му Спарито.

Реших, че е безмислено да се боря с невъзможността им да й научат името. Ма в края на краищата кво значение има. Да й викат, както си искат.

Най-дребничкият от тримата колачи явно минаваше за местния хуморист, защото веднага ни подпука с вицове.

–        Знайти ли го тоз, дет идин мъж са прибира от командировка. И ко да види – жина му лижи гола в кривата. Дибидюс.

–        Хахаха – зарадваха се другите двама.

–        И той отваря гардироба и гледа вътри – гол мъж. Дибидюс. И нашия го пита: ко праиш тука ве? А оня му вика: чакам трамвая.

–        Хахахаа – избухна в смях цялата компания. Аз също се усмихнах възпитано, макар че не разбрах каква е идеята на вица.

–        Чакам трамвая, кай – повтори финала разказвачът.

–        Ми ко да прай! – подкрепи го калеко.

–        Чакам трамвая, кай – каза пак дребничкият и си изпи ракията на екс.

–        Ай да ходим да вършим раута – подкани ги най-дебелият от тримата. – Да ни забраями за ко сми дошли.

Станахме от масата и се отправихме към кочината. Калеко също тръгна с нас, макар че едва се държеше на краката си.

–        Чичо Стойчо, ти си седи тука – каза дебелият. – Ний ши са опраим.

–        А, ши седя! Кък ши седя! – възпротиви се калеко. – Читирси и три  прасета съм бастисал, сига ши пребия и читирси и читвъртото.

–        Чакам трамвая, кай – припомни вица си дребничкият.

В средата на двора стрина беше наклала огън и върху него в почернял от сажди бакър кипеше вода. Дебелият извади от раницата си голям касапски нож и тръгна към кочината.

– Начи аз го фащам за ухото и го изкарвам – разпореди той авторитетно. – Пацо го фаща за заднити крака, Митю за главата и го гътвами.

Влезе в кочината и отвътре се чу канско квичене. Прасето изобщо не искаше да се прости с живота си.

–        Излизай бе, майка ти дайба – развика се дебелият. – Пацо, ила фани тука бе, датайба!

Пацо се притече на помощ, но в тоя момент прасето явно видя шанс за спасение и изскочи от кочината. Скарлет изпищя. Митю му се метна на гърба, а Пацо здраво го беше хванал за задните крака, но шопарът със страшна сила дръпна напред и обърка плановете им. Пацо пльосна в калта. Дебелият обаче запази самообладание и ловко заби ножа в гърлото на прасето. Бликна фонтан свинска кръв, а шопарът направи отчаян опит за спасение, успя да се изплъзне от хватката и хукна из двора със забит в гърлото нож. Скарлет беше в истерия.

–        О ноу! О май гад! – викаше тя сякаш не колят прасе, а нея.

–        Майка му дайба – изкрещя дебелият. – Що ни го държити ве?

За щастие Пацо се оказа не само умел разказвач на вицове, но и пъргав ловец на полузаклани животни. Хвърли се върху ранения шопар и се вкопчи в ушите му. Прасето почна да го размята из двора като лайнян вестник.

–        Дръж го – окуражи го калеко.

–        Уот дъ хел ис дис? – пищеше Скарлет. – Стоп ит!

Изглежда, че колачите не знаеха английски, защото изобщо не обърнаха внимание на воплите й. Пацо със сетни сили удържаше беглеца, но другите двама му се притекоха на помощ и след кратка борба прасето рухна мъртво на пода.

–        Ашколсун! – рече възхитена стрина. – Спаре, що ривеш, мойто момичи? Ни си ли виждала клане на прасе? Пийни ина ракийка да са успокоиш!

–        Тъз твойта май ши дойди защитничка на животнити – намигна ми вицаджията, който беше оплескан от глава до пети с кръв и кал. – Кат оназ Барду Бардо ли беши, каква беши…

–        Искам да се махна от тук! Иво, моля те, искам да се махна от тук! Хайде да си тръгваме – хълцаше Скарлет.

–        Не можем да си тръгнем – казах. – Това са мои роднини. Ще ги обидим. Успокой се, страшното свърши.

Но не беше свършило. Страшното тепърва предстоеше.

Стрина взе бакъра с горещата вода и поля на колачите да си измият ръцете. Глътнаха по още една ракия на екс, за да “нормализират кръвообращението”, както каза дебелият. После сложиха прасето върху една наклонена дъска да се отцеди кръвта и почнаха да го пърлят с бензинова горелка.

–        Чакам трамвая, кай – каза дребничкият. Другите се засмяха. Очевидно тук имаше ритуал един виц да се разказва десетки пъти, докато втръсне на всички.

След пърленето дойде ред на разфасоването. Отрязаха главата на прасето и я забиха в снега, за да се съсирела кръвта. Стрина подтичваше до механата и носеше тави, тенджери и легени, в които колачите слагаха нарязаните парчета месо. Дебелият извади от джоба си кълбенце сезал и върза бутовете за винкелите под асмата.

Пацо изкара червата на прасето и почна да ги надува с уста, за да ги почисти от лайната. Скарлет повърна.

Стрина взе бъбреците и почна да ги пържи. Дробовете, далака и сърцето бяха сложени да се варят за кървавица. Разнесе се отвратителна смрад.

– Сига ши видити ко значи истинско мисо – похвали се калеко. – Такоз в Софията няма да намерити. Онез прасета, дет ги ядети вий, ги хранят само с боклуци.

Сякаш той беше хранил свинята си с билки и трюфели.

Бъбреците бяха изпържени и стрина ни подкани да ги опитаме. Скарлет категорично отказа, но аз нямаше как да отклоня тоя невероятен деликатес. Беше толкова гадно, че очите ми се напълниха със сълзи, но проявих нечовешка воля и го преглътнах.

– Ко ши кайш? – погледна ме с блеснали очи стрина. – От домашното по-вкусно няма.

Скарлет ме гледаше с отчаяния поглед на дете, което родителите му оставят в сиропиталище. Беше време да я измъкна от този ад. Извиних се на стрина и калеко, обясних им че довечера съм на работа и трябва да си тръгваме.

–        Чи ква раута в събота? – попита стрина. – Вий почивин ден нямати ли?

–        Имаме, но точно днес излезе нещо извънредно.

–        Стига с таз раута ве, Ивчо – посъветва ме бащински калеко Стойчо. – От раута само са гърбавей, да знайш.

Настоях, че трябва да си вървим. Калеко и стрина ни дадоха за из път парче кърваво месо, увито в мръсен жълт плик BILLA и ни прегърнаха. Стрина миришеше на мокра черга, а калеко – на ракия и пот. Тръгнахме към голфетката като корабокрушенци към спасителна лодка. Последните думи, които чухме, бяха на разказвача на вицове.

– Чакам трамвая, кай.

 

**

откъс от „Моят таен любовен живот“

Моят таен любовен живот

 

 

 

КОМЕНТАРИ

Коментара