Как да напишем разказ за турското робство
На Антон Дончев
Маясъл кехая излезе на чардака и погледна към корията. Запролетяваше и церът почваше да се разлиства. Отвъд церовете растяха стройни каваци и гледаха отвисоко към смълчаната долина.
Долу, в дерето, клокочеше барата. Скоро тая бара щеше да се обагри с кръвта на гяурите.
– Бюстие – промърмори Маясъл Кехая – направи ми кафе.
Едрогърдата ханъма кимна и заслиза по стълбата. Стъпките й бяха безшумни, сякаш не стъпваше по земята. С тихото си ходене Бюстие може би искаше да се извини на поробените българи за онова, което сънародниците й им причиняваха.
След малко ханъмата се върна с кафето, курдиса се до кехаята и докато той сърбаше шумно от чашката, тя му стори минет. Маясъл кехая гледаше белите гърди на Бюстие и си мислеше за кубетата на Ая София.
– Аферим – изпъшка кехаята и ханъмата се отдръпна.
В тоя миг се чу тропот на буен кон и в конака пристигна мюдюринът. Той обичаше силните атове и често препускаше с тях из почернените български села. Майки пищяха, деца плачеха, балдъзи проклинаха, шуреи псуваха, кога чуят тропота на мюдюрския кон.
Мюдюринът скочи от седлото, върза коня до кайнака и изтича по стълбата. Изглеждаше пищисан.
– Искаш ли кафе, Джелал Ефенди? – посрещна го кехаята
– Остави тия кафета Маясъл кехая – рече мюдюринът. – Нося ти лош хабер.
– Казвай! – разтревожи се кехаята.
– Бях във Филибето да си заръчам нови калеври.
– Тъй – намръщи се Маяъсъл кехая. Това начало предвещаваше страшни вести.
– И саяджийката ми каза, че валията станал пишман, задето те пратил в Кавак дере. И наредил на каймакамина да пристигне тук и лично да направи сюнет на неверниците.
– Кой каймакамин? Кючюк Ибрям ли?
– Анджък.
– Познавам го от мустафхъза. Бяхме в един бюлюк. Пишкин момче е. Ала не е за тая работа.
Кехаята и мюдюринът засмукаха наргилетата и се загледаха в далечината.
И тогава я видяха!
Иззад каваците се появи сянка на самодива. Ала не беше самодива. Жена беше. Златните й коси проблясваха на слънцето като портите на Топкапъ. Вървеше през тревите, облечена в бяла риза и тъжно пееше “Гугло мори, майчо льо”.
– Василена – тихо прошепна Маясъл кехая и се облиза.
– Оноди ли я? – ухили се Джелал.
– Сус бре, пезевенк! – смъмри го кехаята. – Тая жена не е за всеки.
Василена вървеше право към двамата мъже. Главата й беше високо вдигната, косите й отметнати назад. Младата жена застана пред турците и смело ги изгледа в очите. Нямаше страх в нея, само хубост и гордост.
– Дошла съм при теб, Маясъл кехая. Брат ми ме праща.
– Кой е брат ти? – излая кехаята.
– Добре знаеш кой е. Гицко. Последната надежда на Кавак дере. Каза да ти предам, че не приема условията ти. И предпочита да умре, нежели да се обреже. Ала моли да убиеш само него, а да пощадиш селото.
Лицето на Маясъл кехая притъмня.
– Слушай, Василено – процеди през зъби турчинът – Не се е родил още тоя, дето ще ми поставя условия. Камо ли пък някой гяур. Зарекъл съм се да направя сюнет на всичко живо тук – мъже, биволи, кочове, петли. Ако трябва и мухите ще обрежа, анадънму?
– Недей тъй, Маясъл кехая – умолително рече хубавицата. – Това са кротки хора, чобани, никому не са сторили зло. Вземи мен, ако искаш, ала тях пощади.
Мюдюринът се ухили и погледна кехаята. Кое беше по-силно у него – вярата или меракът? Дали пък няма да се възгечтиса? Ала Маясъл кехая стисна зъби и се овладя. Погледът му стана студен като анадолски ханджар.
– Предай на Гицко, утре сабахлен да е тук, готов за сюнет заедно с всички мъже от Кавак дере – просъска турчинът. – Който откаже, ще се прости с главата си.
Василена кимна, обърна се и търти към селото.
Слънцето вече се беше вдигнало високо и безмилостно напичаше обречената на мъки българска земя. Някъде писнаха зурни.
Долу до оджака Бюстие тихичко плачеше.
(от книгата „Български работи“)
