В един слънчев есенен ден принцеса Бриджит пътуваше във влака към замъка Ашфорд. На седалката до нея се беше излегнал котаракът Чарлс Девети. Той много обичаше да пътува с влак.
– Защо трябва да ходим в Ашфорд, Бриджит? – попита котаракът.
– Защото този замък е на моя прапрапрапрапрадядо – обясни принцесата. – Той е бил прочут благородник и канел гости от цяла Ирландия. Навремето замъкът постоянно бил пълен с хора. Те танцували на баловете в замъка, ловяли риба в езерото Кориб и ходели на лов за лисици в близката гора. Обаче преди 274 години някакъв зъл магьосник превърнал хората в призраци. И оттогава замъкът е запустял.
– Отиваме в замък, в който има призраци? – изписка тревожно Чарлс Девети. – Ужас!
– И какво като има призраци? – каза Бриджит. – Не ме е страх от тях.
– Как не те е страх? – възмути се Чарлс Девети. – Ти виждала ли си призраци?
– Не съм – каза Бриджит. – А ти виждал ли си?
– Не съм – призна си котаракът.
– Тогава откъде знаеш, че са страшни? Може пък да са симпатични.
– Симпатични призраци! – изпуфтя котаракът. – Ти чуваш ли се какво говориш? Призраците са страшни.
– Мен няма да ме уплашат – спокойно каза Бриджит.
– Сега говориш така, ама ще те питам какво ще правиш, ако ти се появят през нощта в замъка.
– Ако се появят, ще си поговоря с тях, ще им разкажа приказка, а може и да отида с тях да поплувам в езерото. Ако изобщо могат да плуват.
– Призраците не могат да плуват – каза котаракът.
– Откъде знаеш? – попита Бриджит.
– Оф, не мога да се разправям с теб. Твоя инат просто ме подлудява – измърмори котаракът.
– Ако не могат да плуват, ще ги науча – настоя Бриджит. – Мога даже да им направя състезание по плуване за призраци.
– Прави каквото искаш! – каза Чарлс Девети. – Ама да не кажеш, че не съм те предупредил. Не можехме ли да отидем някъде на море? Или на гости на моите братовчеди – котараците от Джилингам?
– Тази година вече три пъти ходихме в Джилингам – каза Бриджит. – А в Ашфорд не сме ходили никога.
Влакът спря на малката гара, Бриджит слезе на перона и тръгна към замъка. Зад нея с високо вдигната опашка крачеше Чарлс Девети.
Някога тревата пред замъка Ашфорд беше винаги окосена и мека като килим. Но сега нямаше кой да се грижи за градината и всичко беше обрасло във високи треви, бурени и бодливи храсти. Бриджит тръгна по каменната пътечка между храстите и стигна до ниска постройка, на която пишеше „Най-добрите коне в Ирландия“.
– Оооо! – зарадва се принцесата. – Толкова обичам коне! Хайде да пояздим, Чарлс!
Котаракът я погледна кисело. Идеята никак не му хареса.
Бриджит отвори дървената врата на конюшнята и влезе. Вътре имаше много седла, шпори, шапки за езда, но кончетата ги нямаше. Принцесата се натъжи. Къде ли са отишли конете? Да не би пък призраците да са ги скрили някъде?
– Гладен съм – измяука Чарлс Девети.
– Ти винаги си гладен – засмя се Бриджит. – Хайде да влезем в замъка да ти приготвя вечерята.
Дебелите каменни стени на замъка бяха толкова обрасли с бръшлян и дива лоза, че принцесата трудно откри вратата. Беше отключена. Но никой не беше влизал през нея в продължение на стотици години. Вратата изскърца и се отвори. Бриджит и Чарлс Девети влязоха в дълъг полутъмен коридор, който ги отведе до просторна зала с камина. Около голямата дъбова маса бяха наредени дванайсет златни стола с копринена тапицерия. Всичко беше покрито с прах. По стените висяха портрети на всички графове и графини, които някога бяха живели тук. Сега лицата им бяха опасани с тънки паяжини.
– Тук трябва да се почисти – каза Бриджит.
– Ама гладен съм – настоя котаракът.
– Ще почакаш – смъмри го принцесата. – Не можем да живеем в такъв прахоляк.
Бриджит грабна една кърпа и започна да бърше мебелите. Котаракът изсумтя недоволно и легна пред камината.
– Вместо да мързелуваш, можеш да ми помогнеш – скара му се принцесата.
– Какво да направя? – тъжно попита Чарлс Девети.
– Махни паяжините от портретите.
Котаракът се покатери до портретите и започна да мете паяжините с опашката си. След няколко минути беше готов. Лицата на графовете и графините отново засияха като в добрите стари времена.
– А сега иди да донесеш дърва – нареди Бриджит. – Трябва да запалим камината, защото вечер става студено.
– Вече умирам от глад – каза котаракът, след като запали огъня.
– Ела да видим какво има в кухнята – предложи принцесата.
Двамата отидоха в кухнята и ахнаха от изненада. Там имаше много храна, която изглеждаше съвсем прясна. Старият дървен долап беше пълен с картофи, чушки, моркови и домати, които бяха набрани току-що. От тавана висеше голям бут сушено месо. Кухнята изглеждаше така, сякаш готвачката току-що е излязла някъде и съвсем скоро ще се върне.
– Искам месце – измяука развълнуван котаракът и започна да се облизва.
Бриджит взе един нож, отряза голямо парче от бута и го даде на Чарлс. Той се нахвърли толкова лакомо, че за малко щеше да се задави.
За себе си Бриджит реши да сготви зеленчукова супа. Наряза малко картофи, малко моркови, една чушка, изсипа ги в малка тенджерка и сложи тенджерката на огъня в камината. След малко супичката беше готова.
Принцесата и котаракът седнаха да вечерят на голямата дъбова маса. Нощта се спусна над замъка. В залата притъмня, само огънят от камината хвърляше топли отблясъци върху стените.
– Ох, поду ми се коремчето – каза котаракът.
– Не трябваше да ядеш толкова много – каза Бриджит.
– Чудя се кой ли е оставил всичката тая храна в кухнята. Нали никой не живее тук.
– Сигурно са призраците – спокойно каза Бриджит.
– Ами ако дойдат? – разтревожи се Чарлс. – И ако кажат: абе кой тука ни яде от храната? Какво ще правим?
– Ще им обясним, че сме били гладни. Пък и колко сме изяли? Съвсем малко.
Откъс от книгата “12 принцеси”
ОТЗИВ
„Г-н Сиромахов, здравейте! Пише Ви Светослав Карабельов. Психолог съм, работя в Център за работа с деца и семейства – град Благоевград. По-долу ще видите снимки от четения на Вашите “12 Принцеси”, които четения реализирах с малка група от дечица в предучилищна възраст.
Вдъхновен от Вашите четения на приказки, които правите по училища, както и мотивиран от идеята, че едно от най-прекрасните неща в детството е приказката, реших този един час ежедневно, който имам с децата, да бъде тяхната “среща” с една от Принцесите. Така започнахме с “Принцесата и призраците” и продължихме нататък. След първото четене предложих на децата, ако желаят, да нарисуват свой любим момент от приказката. Превърна се в традиция и подготвях лист с името на приказката, върху който децата изобразяваха любим момент.
Една умна госпожица от тях по едно време беше пресметнала, че няма да чуят за двете последни принцеси (имахме две работни седмици с децата – реално 10 календарни дни). Тогава им казах, че за двете последни принцеси ще чуят от мама и татко, след като ги заведат до книжарницата или ¬– ако там не намерят принцесите – поръчат от интернет.
Едно момиченце за първи път беше заведено заради Вашите истории до книжарница от родителите си. Един ден, преди да си тръгне, то ми каза, че няма никаква книжка у тях и никога не е ходило в книжарница (момиченце от група на малцинство). На следващия ден майка му ме намери и ме попита за принцесите, за които детето казвало вкъщи, че слуша. Показах ѝ книгата Ви, казах ѝ къде в града има книжарници. На следващия ден, макар ненамерили “Принцесите”, то дойде греещо и сияещо, че е било заведено от мама в книжарница и са разглеждали цял час книжки, и че пак ще ходят и ще си изберат.
Децата се влюбиха в историите. Смяха се на моменти, на моменти бяха тъжни.
Да знаете колко бяха натъжени и уплашени за кученцата във Венеция и как си отдъхнаха след крайното решение на дожа. Или колко бяха приятно шокирани от специалната морска напитка – започнаха развълнувано да си говорят накрая как би изглеждала, каква трябва да бъде, какъв цвят и т.н.
Благодарение на Вашите приказки децата имаха един по един прекрасен час ежедневно за времето, през което бяха при нас. Благодаря Ви, г-н Сиромахов!
Светослав Б. Карабельов, психолог, Център за работа с деца и семейства – град Благоевград“
