ИВО СИРОМАХОВ: Майкини, изгубени между чушкопека и смартфона

1782

 

 

Интервю на Пепа Йорданова

– Как е “у майкини”, уютно ли ти е там?

– Ами не е много уютно това затворено враждебно общество, което винаги гледа с подозрение на другите хора. Майкините са хора, които изграждат стени около себе си, за тях светът не е възможност, а източник на скрити заплахи. В същото време те не спират да се съизмерват с другите и живеят в постоянна паника „какво ще кажат другите“. Аз съм ги описал с ирония и се получи един доста смешен роман.

– Какво те провокира при избора на сюжети? Как решаваш какво искаш да напишеш?

– Най-добрият източник на сюжети е действителността. Погледнете в какъв абсурд живеем – постоянни скандали, тъпотии и комплексарски истории. Не е нужно човек да напряга въображението си, за да измисля сюжети. Те извират от ежедневието.

– Обърка ли хората този живот в разкрачка, в зоната между лютеницата и сушито, между гърнето и чашата за мартини? Или пък е добре така…

– Очевидно имаме проблем с идентичността си. От една страна яростно браним „българщината“, която свързваме не с ценности, а предимно с някакви консумативи – ракията, лютеницата, чушкопеците. От друга страна сме привлечени от лустрото на западния живот, който също свързваме предимно с консумативи – маркови дрехи, скъпи коли, смартфони. Повечето българи са разкъсани между тези две зони на комфорта, ако можем така да ги наречем. Но тъжното е, че конфликтът се върти само около материалното. А то е мимолетно. Не изпитваме нужда да се издигнем над тия битови простотии и да погледнем поне за малко в света на идеите и да се запитаме кои сме и какво искаме да оставим след себе си.

– Народопсихология ли е чуждото винаги да е най-сладко, все да сме нещастни, мрънкащи?

– Такова ни е възпитанието. От малки ни учат, че „много хубаво не е на хубаво“ и че „който се смее последен, най-добре се смее“. Затова избягваме да се смеем, защото все чакаме да сме последни. Ако на улицата видиш усмихнат човек, той или е чужденец, или е луд.

– Иронизираш, но не осмиваш, разбират ли те хората?

– Старая се да ме разбират. Макар че по нашите земи повечето хора не носят на майтап, и ако ги иронизираш, се обиждат. Но това си е техен проблем.

– Структурата на книгата предполага продължение, няма да оставиш годината недовършена, нали?

– Да, това е роман-сериал в два сезона. Сега излезе първият сезон. Вторият, живот и здраве, ще излезе през март 2021.

– Как така вместо в Шоуто на сценаристите си в Шоуто на актьорите?

– Така се случи. Преди няколко години се появих за пръв път като актьор в шоуто, направих няколко образа, колегите ме окуражиха, казаха, че нещата се получават. Може би защото нямам актьорски амбиции и това ми дава лекотата да опитвам, да импровизирам, без да ме е страх от провал.

Не се смятам за актьор.  Аз преди всичко съм пишещ човек, актьорските ми изяви са просто игра, продължение на текста.

– Доста компактен се запази екипът ви в годините, как така не се изпокарахте?

– Нямаме за какво да се изпокараме. Достатъчно възпитани и интелигентни хора сме, за да разбираме, че правенето на телевизия е отборна игра и ако не си подаваме топката, ще се провалим. Всеки в екипа си дава сметка, че успехът е резултат от усилията на много хора и от доброто взаимодействие между тях.

Преди много години се снимах в един български филм. И бях потресен от това колко време и енергия се разпилява по време на снимачния процес. Казват ми, че началото на снимачния ден е обявено за девет часа сутринта. Отивам там облечен, гримиран, готов да започваме, но на снимачната площадка няма никой. Чак след девет и половина започват да се влачат. Носят кафета, пушат цигари и изобщо не бързат. Към десет часа започват да редят осветлението, към единайсет идва оператора, почва да пуфти нещо, да се почесва и казва, че осветлението не му харесва. Нареждат го пак, режисьорът се върти наоколо и мърмори нещо. И тъкмо вече всичко е готово, то станало време за обяд. Обявяват един час почивка, който става два часа. И пак всичко наново. Така, докато чака 5-6 часа да започнат снимките, актьорът напълно се скапва и вече единствената му мисъл е как по-бързо да приключи и да си ходи. Затова актьорите изглеждат толкова измъчени в българските филми.

Поради лоша организация заминава целият ентусиазъм, цялата творческа енергия.

В нашият екип не е така. Всеки знае какво трябва да направи и точно кога да го направи, така че да не губи времето на другите и да бъде максимално полезен.

– Алтернатива ли е тв 7/8? Какво пречи на българските медии, че сме на толкова незавидно място по свобода на словото?

– Разбира се, че е алтернатива. В момента националните телевизии са хванати в капана на задушаващата прегръдка на властта и няма къде да мърдат. Продали са свободата си за някакви пари и са се превърнали в глашатаи на правителството. Ние избрахме да бъдем свободни и плащаме цената за това – телевизията ни е бедна, но достойна. В нея няма цензура, няма ограничения на темите и събеседниците. Така разбираме ние професионалната етика.

– На кой стол би седнал в едно бъдещо правителство на вашата партия?

– На никой. Аз не съм в партията.

– Само политиците ли пречат на България? 

– Политиците несъмнено носят огромна вина за окаяното състояние на държавата, защото те са хората, които са назначени да вземат решения и да служат на обществото. Голяма част от тях са престъпници, както става ясно от всекидневните новини за подкупи, кражби, корупция. Но би било несправедливо да стоварваме цялата вина върху политиците, защото ние, като общество, сме длъжни да им търсим сметка за престъпленията. Не може гражданският ти дълг да се изчерпва с това да хвърлиш една бюлетина в урната, без много да му мислиш, а после да викаш: ама тия, дето ги избрах, защо са такива негодници? И вместо да излезеш на улицата, да им потърсиш сметка за безобразията и да ги изхвърлиш, да чакаш следващите избори, в които пак да хвърлиш една бюлетина в урната, без да му мислиш. Това поведение няма да доведе до нищо добро. Демокрацията е процес, който изисква активното постоянно участие на всеки гражданин. А ние живеем с погрешното схващане: абе, ще сложим там някой пич, и той ще оправи всичко. Няма как да стане.

Добрата новина е, че все повече хора осъзнават, че съдбата им е в техните ръце и в активното противодействие на престъпните действия на властта. Хубав пример в това отношение са протестите по екологични теми, които дават резултат. Спряха изсичането на Витоша, спряха безумния проект за втори лифт в Банско, сега ще спрат и строежа на прословутата „подпорна стена – хотел“ на плажа Алепу. Това са новини, които ни дават крехкия оптимизъм, че не всичко е загубено. Радвам се, че обществото има инстинкт да брани малкото останали кътчета от природата, които все още не са унищожени.

– Ако имаш власт, кое е първото, което би променил?

– Светът не се променя с власт, а с идеи. Носители на прогреса не са политиците, а умните, предприемчиви хора, които осъществяват идеите си. Стив Джобс, Илон Мъск, учените от ЦЕРН, са донесли много повече напредък на човечеството, отколкото всичките политици през последните две десетилетия.

– Сега управниците се тупат по гърдите, че се справили най-добре с вируса. Справиха ли се с нас?

– Твърдението, че са се справили добре с вируса, е твърде спорно, защото не се опира на обективни факти. Много малко хора са тествани за вируса в България, така че данните за заболелите изобщо не са меродавни. Лошото е, че властта не се посвени да използва ужаса на пандемията за политически цели. Видяха в нея възможност да насаждат страх, за да държат хората в подчинение. В продължение на два месеца ни плашеха, че идва „епидемия с нечувана ярост“, „детските площадки ще станат морги“, „в хладилните камери ще съхраняваме не месо, а трупове“, „ще измрат, яко ще измрат“. Тези малоумни фрази са тежко престъпление срещу народа.

– Може ли да се каже, че политическият преход доведе до преход в изкуствата? А в мисленето на хората?

– Мисленето на хората се променя бавно. То е резултат от възпитание,  добро образование и целенасочен дългогодишен труд да инвестираш в себе си. Не виждам да се полагат усилия в тая посока. Даже мисля, че деградираме. Риалити-форматите отправят към участниците си посланието: „бъди себе си!“ Това е най-лошият съвет, който можеш да дадеш на някого. Какво означава „бъди себе си“? Прост си, невъзпитан си, ама продължавай все така. Напротив – не трябва да бъдеш себе си, а всеки ден да се опитваш да бъдеш по-добър от себе си, да научаваш нещо ново, да се развиваш.

– Обвинавят ви за пропагандатори на чалгакултурата. Какво би отговорил?

– Чувал съм подобни забавни тези. През годините сме правили музика, която очевидно вълнува много хора – никоя българска група освен „Куку-бенд“ не е успявала да напълни стадион „Васил Левски“ до краен предел. Смятате, ли, че това е нещо лошо? Да стигнеш до сърцата на толкова много хора. Да ги развълнуваш, да ги накараш да се смеят, да плачат, да пеят, да преживяват. Това лошо ли е? Аз съм чувал и друга още по-безумна теза: „вие очалгарихте нацията“. Е как точно сме я очалгарили? Да не би да мислите, че навремето всички българи са слушали Малер, Стравински и Шьонберг, но видите ли, изведнъж са се появили Слави Трифонов и „Куку-бенд“ и всички тия хора рязко са зарязали Малер, Стравински и Шьонберг и са започнали да припяват на „Ад и рай“. В това ли вярвате?

Всички тия глупости са плод на завистта. Разпространяват ги нереализирани хора, които нямат смелостта да си признаят, че причината за провала им е липсата на талант. И по стар български обичай, смятат, че някой друг трябва да им е виновен. Да са живи и здрави.

– Писането на драматургия замества ли ти театъра?

– Аз нямам нужда от заместители. Когато ми се прави нещо, го правя. Когато ми се пише драматургия – пиша драматургия. Когато ми се играе в театъра – играя в театъра. Важно ми е да си запазя детското любопитство към света и да правя неща, които са ми интересни.

– Във време на класации как би подредил приоритетите си? Кое ти е най-важно да правиш?

– Животът е кратък, а аз вече съм във втората му половина. Така че се старая да съм сред хора, които са ми приятни и да върша неща, които ми носят смисъл.

– Какъв искаше да стане Иво като дете?

– Футболист. Израснах във време, когато децата играеха много футбол в махалата. И съм много благодарен на съдбата, че детската ми мечта не се сбъдна. Би било ужасно да стана загубен футболист в българското загубено първенство. Сега вероятно щях да съм загубен треньор.

– Кога се появи театърът в живота ти, че чак и режисура завърши?

– Театърът се появи в живота ми в много ранна възраст, благодарение на майка ми, светла й памет. Тя беше забележителна личност, вкъщи винаги говореше за книги, изложби, театрални постановки. Заведе ме за пръв път на куклен театър още на тригодишна възраст. И аз бях смаян от тоя вълшебен свят. Изгледахме целия репертоар на софийския куклен театър, после почна да ме води и на постановки за възрастни. Бил съм може би на 7-8 години, когато гледахме великата „Лазарица“ на Радичков в Сатиричния театър с Григор Вачков. Това беше изумително преживяване. Режисьорът Младен Киселов беше решил, че на финала не може да остави Лазар на дървото, както го беше написал Радичков. Никога няма да забравя тази картина – светлините угасват, Лазар е на дървото мъртъв, всичко е свършило. И точно, когато си мислиш, че това е краят, един прожектор осветява дървото, Лазар слиза от него и целува земята. Хората около мен започнаха да ридаят, да хълцат от плач, спонтанно станаха на крака, започнаха да викат от възторг. Аз стоях между тях малък и неразбиращ какво става. Но макар да не разбирах, аз усещах, че се случва нещо велико.

Десет години по-късно Младен Киселов стана мой ментор в театъра и аз го възприемах като вълшебник, като човек, който владее свръхестествените сили да накара цяла зала да плаче и да я въодушевява.

А сега – четиридесет години по-късно, аз имам щастието да излизам пред публика на тая велика сцена на Сатиричния театър и да стъпвам по тези изтрити от времето дъски, които навремето Григор Вачков беше целунал на финала на „Лазарица“. И всеки път, преди да изляза на сцената, аз си казвам: щастлив човек си, Иво. Имаш шанса да бъдеш тук и това е толкова красиво… Не пропилявай момента. Не предавай детските си мечти.

Единственото, за което съжалявам, е че мама не доживя да ме види на тая сцена. Мисля, че щеше да е много щастлива.

– Родителите ти не тропнаха ли по масата да не се занимаваш с глупости?

– Родителите ми бяха много широкоскроени хора. Даваха ми пълна свобода. Никога не са влияели върху решенията ми. Но ме научиха да нося отговорност за изборите си.

– Кои са уроците им, които помниш? А кои не помниш?

Е, как да ви кажа кои не помня, ако не ги помня? Уроците, които съм запомнил от родителите ми са много, но това са интимни неща. Пазя ги за себе си. И за децата си.

– На какво ти учиш децата си? А от тях учиш ли се? 

– Повече се уча от тях. В двамата ми синове има една удивителна доброта и състрадателност, която много пъти ми е помагала да се ориентирам къде се намирам.

 

– Докъде стигнаха те, имат ли още нужда от съветите ти? Карат ли ти се за нещо?

– Вече са стигнали много по-напред от мен. Старая се да бъда на нивото на духа на нашето приятелство, което е изградено на рицарските принципи на честта и достойнството. И на взаимната ирония, която постоянно ни напомня да не се вземаме насериозно.

– Мислиш ли, че е важно в каква среда израстваш?

– Несъмнено. Средата създава човека. Тя може да го въздигне, или да го провали. Защо е толкова престижно да завършиш образованието си в Оксфорд, Кеймбридж, Харвард, Йейл? Най-вече заради средата. Хората, с които общуваш, изграждат твоя вкус, стил, манталитет, превръщат се в твоя мяра.

– Какво би искал да промениш в себе си? Имаш ли си свои вътрешни борби?

– Всеки ден се опитвам да променя нещо в себе си. Да стана малко по-добър в някое отношение, да науча нещо ново, да видя нещо красиво, което досега съм пропускал, да направя нещо по-добре, отколкото съм го направил вчера. Иначе денят е пропилян. Вътрешните ми борби са свързани с този стремеж. Да се изправям всеки ден срещу съмненията и колебанията си, да търся смисъл, който да ме държи изправен.

– Организиран човек си, щом толкова дини носиш. Писвало ли ти е, искал ли си да зарежеш всичко и да се отдадеш на нищоправене?

– Не съм имал ден, в който да не правя нещо. Така съм устроен. Дори, когато лежа на някой плаж, ми хрумват разни идеи и си ги записвам в едно тефтерче.

– Какво искаш да си кажат хората за Иво Сиромахов след 100 години?

– Изобщо не ме интересува. Важно е да не ги разочаровам, докато съм жив.

А къде искаш да си след 10?

– Там, където заслужавам да бъда.

в-к „Всичко за семейството“,

25 юни 2020

КОМЕНТАРИ

Коментара

- Advertisement -