Списание “Intro”, август 2007

1043
- Advertisement -

Списание “Intro”, август 2007

СЕКС СЦЕНАРИСТЪТ

“Всеки може да се хвали, но пред белия чаршаф и пред белия лист винаги сме леко безпомощни”.

Това казва авторът на бестселъра на Сиела – “Оптимистична теория за българския секс” – Иво Сиромахов. Книга, която гъделичка сексуалните клишета от българския фолклор и пародира съветите в женските списания от типа 10 начина да го задоволя, без да подозира.
Иво е завършил Театрална режисура в НАТФИЗ. Поставил е 5 пиеси в различни театри. Носител е на наградата за дебют в областта на изкуствата през 1995. Написал около 150 фейлетона за в. “24 часа”, където ръководи отдел Култура. В момента е отговорен сценарист в “Шоуто на Слави”. Следва усмихнат разговор с Иво Сиромахов – за театъра, опасността от новата му книга, средната продължителност на акта и създадените от него телевизионни образи.

– Заглавието на книгата ти звучи почти научно. Виждаш ли я като част от конспекта на някое учебно заведение и въобще каква цел има тази книга?
– Целта на тази книга е единствено да забавлява. Така както аз съм се забавлявал, докато съм я писал. Заглавието е отпратка към Иван Хаджийски и неговата оптимистична теория за българския народ. Но книгата ми не е народопсихология. Заглавието, както и всички текстове са ироничен поглед към секса, социологията, психологията, етнографията, българската история. В книгата няма сериозни тези и постулати, които могат да влязат в някой конспект. Всичко е майтап и виц.
– Оптимистично погледнато, какъв е българският секс на теория?
– Сексът е една от най-оптимистичните области изобщо. Защото там твърденията никога не могат да бъдат доказани. Всеки може да се хвали, колкото си иска, но е трудно да се потвърдят хвалбите. На теория сексът винаги е оптимистичен. Друг е въпросът какво се случва на практика. Мисля, че има големи разминавания между говоренето и реалността – именно това много ме е забавлявало и разсмивало и всъщност е повод да напиша тази книга. Знаеш, има едни български клишета, че ние сме най-надарените в цяла Европа, че сме полови шампиони, че жените ни са най-красивите. Тези неща са много приятни да си ги говорим и за мен като патриот е приятно да ги слушам, но дали е така наистина – никой не знае. Няма как да се направи научно изследване кои са най-добри в леглото.
– А можем ли въобще да различим българския секс от секса на братските европейски народи например?
– От време на време излизат едни социологически изследвания, на които много се смея. Например – каква е средната продължителност на един сексуален акт в различните европейски страни. И пишат примерно: Швейцария – 12,3 минути, Германия – 6 минути, България – 11,1 минути. Винаги ми е било много странно как се събират тези данни. Не мога да си представя как един нормален човек ще си засича с часовник колко му продължава секса. Или как седят отстрани някакви социолози и засичат времето. Това е абсурд. Най-вероятно са спрели хората на улицата, питали са ги, а те са казали някаква произволна цифра. Но в пресата са публикувани като сериозно проучване и дори стават повод за дебати. Казваме си – защо сме по-напред от германците, но по-назад от италианците – трябва ли да се гордеем или да се срамуваме. Тези неща винаги са ме забавлявали и в един от текстовете пародирам именно този тип проучвания. В секса всичко е лично, не могат да се правят национални, етнически или, не дай боже, религиозни обобщения.
– Според посетителите в личния ти сайт книгата разделя влюбени и напомня библия, която е разработена от военните. Толкова ли е опасна наистина?
– Книгата е опасна единствено за хора без чувство за хумор. Ако те приемат написаното едно към едно, наистина би могла да е опасна. Защото съветите, които давам вътре и всичките изведени обобщения, са всъщност пародия на съвети и обобщения. И ако наистина човек тръгне да ги следва по някакъв начин – тогава става опасно. Аз за това не мога да нося отговорност. Това си е личен избор на читателя. Но смятам, че за хора с чувство за хумор, тя може да бъде изключително полезна, а и повечето българи обичат да се смеят и да се забавляват.
– Вярно ли е, че баба ти, която е на 96 години, е прочела книгата и ти е казала, че е съвсем нормална? Казваш че, за майки не е много подходяща, но за баби е перфектна…
– Имах известни притеснения, когато дадох книгата на баба ми, защото тя все пак е от пуританско и консервативно поколение. Но на 96 години тя е изключително буден човек – чете всички вестници, гледа телевизия, коментира, вълнува се за всичко. И нямаше как да не й я дам. Тя обаче я прочете и каза – в книгата няма нищо неморално, казал си много истини и, който смята обратното, значи е много задръстен. Трябвало да се чете между редовете. Тази й оценка ме окуражи, не само защото е моя баба, а защото доказа, че чувството за хумор не е поколенческо качество. Книгата ми може би по-скоро е реакция срещу порядките на поколението на майка ми – това на социализма, в което темата за секса беше табу. Аз съм получил цялото си сексуално образование от улицата и от келешите в махалата. И се радвам, че сега вече хората са свободни и имат информация за тези неща…
– Според теб в секса няма нищо мръснишко, ако се практикува от добре изкъпани хора. Има ли обаче граници в общественото говорене за секс, например в “Шоуто на Слави”?
– “Шоуто на Слави” като жанр е късно шоу. Затова в него е допустимо хуморът да е по-пиперлив. Ако ме питаш за това защо вицовете ни са главно на сексуална тема – защото дори в света 90% от всички вицове са за секс. Просто хората обичат да се смеят на тази тема. И по-добрият вариант е да гледаме свободно на темата за секса. Ако подхождаш прекалено сериозно – ще стигнеш до психоаналитик.
– Кои герои в “Шоуто на Слави” са твое дело – с кои се гордееш най-много?
– Работата в шоуто е колективна работа. Но все пак има някои герои, за които първоначалната идея е била моя. Аз най-много си харесвам мнителния овчар Бай Шиле, който съзира във всичко световен заговор (“В Русия съм, в Русия съм!”). Краси Радков обаче е съавтор на тези образи, защото, когато влезе в роля – той много успешно импровизира и говори от името на героя. Много се гордея и с Гацо Бацов. И с Цеко Сифоня, рапърът от Ребърково, който има само един хит, но повече не му и трябва. Тези герои живеят собствен живот и извън шоуто – хората говорят не за Краси Радков, а за Гацо Бацов. Това означава, че сме си свършили работата. Развитието на тези образи е колективен труд. Най-хубавото е, че сценаристите сме една компания със сходно чувство за хумор. Много приятно върви писането на сценариите и за мен тази работа е по-голямо забавление от всички останали. Повечето хора след работа отиват да се забавляват с приятели, но аз нямам такава потребност, защото цял ден съм се забавлявал с приятели.
– Защо според теб “Шоуто на Слави” няма аналог и конкуренция у нас?
– Защото е много трудно. Да събереш толкова добри сценаристи, актьори, музиканти, хората зад кадър и всички да са на много високо професионално ниво – това се прави изключително трудно. Не става да събереш набързо някакви хора и да кажеш – тръгваме. Имаше едно злощастно предаване, ако си спомняш – “По-добре късно отколкото никога”. Не стана. Сменяха водещите – та мъж, та жена, та хермафродит… И чудовище да сложиш да води – когато няма организация и професионалисти, които да гледат в една посока – няма как да стане. Важно е и това, че имаме голяма биография. Някои от колегите в шоуто са започнали още от “Ку-Ку”, след това “Каналето”, аз се включих по времето на “Хъшове” – правех “24 хъша”, съвместно с шоуто – във вестник “24 часа”, след това 7 години “Шоуто на Слави”. Зрителите гледат на нас през цялата ни биография – много хора ни гледат от самото начало и вървят с нас. И затова е невъзможно да се направи нещо подобно. Дори да се появи нов човек – той ще бъде непознат. Докато се наложи, докато свикнат с него, докато започнат да му вярват – просто трябва да минат едни 15 години. Това е малко като вица за английската трева: попитали един лорд – Как е възможно тревата ви да е толкова зелена, равна и мека? Каква е рецептата? А той отговорил – Много е просто – косиш, поливаш, косиш, поливаш и така 300 години.
– Вашият екип прави и “Music Idol”, “Вот на доверие”, “Survivor”. На теб какво още ти се прави в телевизията?
– Всичко, което правим, ми е интересно. Аз участвах в създаването на “Survivor”, беше много успешно и имахме идеи да го направим още по-добре и втория сезон. Тази година обаче bTV реши да го даде на други хора, за което аз нямам обяснение. Иначе един такъв проект развива мисленето ти и ти помага след това в традиционното вечерно шоу. Колкото повече различни проекти правим – толкова по-добре и за нас и за самите проекти, защото влизаме с нашия огромен опит. В този смисъл се надявам да правим и други неща, защото имаме потенциал. Например – имаме идея за сериал, ситком от рода на “Женени с деца” или “Ало, Ало”. С колегите много искаме да направим подобно нещо, имаме проект, мисля, че е по силите ни, но телевизията трябва да застане зад нас, за да се случи това нещо.
– Режисирал си класически текстове в театъра като “Женитба”, “Макбет”, също така “Обърни се гняв назад”, която е любимата ти постановка. Не те ли сърби отново да режисираш нещо?
– Не ме сърби, защото това, което правя в момента, е повече от театър. Да пишеш всяка вечер текстове, които се изпълняват от актьори за мен е по-хубаво. Защото в театъра през цялото време изпитваш една несигурност – репетираш дълго, не знаеш дали се получава и чак след два месеца проверяваш резултата. В шоуто имам възможност всеки ден да виждам дали това, което правя, се харесва – от публиката в студиото, от рейтинга, от коментарите на следващия ден по улиците. Всеки ден създаваме спектакъл с драматургия, с конфликти, с образи – Слави е единият образ, Годжи – другият, двамата постоянно са в закачка, отношенията им в шоуто се развиват, развиват се и образите на актьорите. Когато всеки ден проверяваш дали работата ти е била успешна, имаш по-реална представа за себе си. Не бих се върнал да режисирам в театъра, но имам проект за пиеса, която се надявам да постави някой друг.
– Как намираш театъра тези дни?
– Обичам да ходя на театър. Много харесвам представленията на Сашо Морфов. Неговите спектакли са голямо богатство за българския театър. Той ми беше преподавател в НАТФИЗ. Смятам, че е режисьор от световна класа. Има хубави представления, салоните са пълни – какво по хубаво от това!
– Работил си и с режисьори като Младен Киселов и Явор Гърдев… кой би искал да режисира твоя пиеса?
– Инициативата идва обикновено от режисьора. Ще се радвам, ако някой добър режисьор изяви желание да постави мой текст.

Иво Сиромахов язди– Яздиш по 3 пъти в седмицата. Откъде такава любов към конния спорт?
– Един мой много добър приятел е треньор по езда. Веднъж отидох до базата да го видя, качих се на един кон и… нещо се случи. Усетих, че това е само за мен – когато се научиш да яздиш и спреш да се страхуваш от коня, който ще те хвърли няколко пъти – след това чувството за свобода е страхотно. За мен ездата вече е истинска страст, особено, ако яздиш силен, расов, спортен кон – усещаш цялата тази енергия, която ти контролираш отгоре – удоволствието е невероятно. Вече съм напреднал и дори прескачам препятствия.
– Да очакваме ли нови книги от теб?
– Да. Пиша нещо, за което не искам да говоря предварително, не че съм суеверен. Но аз пиша бавно – с часове седя на едно изречение и го редактирам, докато ми хареса. “Оптимистична теория за българския секс” също претърпя доста промени преди да реша, че е готова за печат. Трябва да си изключително взискателен към текстовете си, за да станат добри. Когато напиша нещо, след това се опитвам да го прочета с очите на най-злонамерения ми читател, който си казва: “А, кво е написал тоя, к’ви са тия глупости”… Смятам, че човек, който си вади хляба с писане, трябва да е много отговорен към думите.
– Четеш ли друга съвременна българска литература?
– Много чета. Мисля, че българската литература има настояще и има бъдеще. Харесвам много Алек Попов и езика му, черното му чувство за хумор, пише забавно. Четох наскоро и Тома Марков, който ми допадна. Надявам се скоро и у нас да наблюдаваме по-масово явлението, което съм виждал в Лондон да речем, където повечето хора в метрото са извадили книги и четат. Въпреки че се смята, че българска литература не се купува. Това не е така. Естествено, че книгите на Гришам или “Хари Потър” са много продавани, но ако се появят подобни български неща – също ще се купуват. Важно е да се пише забавно и четивно.

Даниел Ненчев,
сп. Intro, август 2007

КОМЕНТАРИ

Коментара

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.