ИВО СИРОМАХОВ: Социалните мрежи са мощен катализатор на глупостта и невежеството

Интервю на Андриана Михайлова

– Защо се впуснахте в новото театрално приключение „Игра за двама“, г-н Сиромахов? Има ли конкретен повод?

– Много обичам театъра. Завършил съм театрална режисура в НАТФИЗ и съм пристрастен към сцената. За беда, в годините, когато започнах театралната си кариера, публиката беше запленена от политическите зрелища по площадите и телевизионните екрани. И салоните опустяха. Днес, 25 години по-късно, нещата сякаш се нормализираха. Хората се отегчиха от безплодните игри на политиците и се завърнаха в театралните салони, за да изпитат истинско вълнение. Това ме окуражи да се завърна в театъра, този път като автор на текстове. И съм изключително щастлив, че отново мога да съм част от магията на театралното представление.

– Какво е „Игра за двама“?

– „Игра за двама“ е комедия за двама актьори, които влизат в различни образи в осем отделни сцени. Всеки от тях изиграва по осем роли на познати персонажи от нашето всекидневие – амбициозни фолкпевици, неразбрани интелектуалци, объркани кандидат-политици, яростни псевдопатриоти, самовлюбени телевизионни водещи… Убеден съм, че театърът трябва да бъде актуален, да следи пулса на обществото и да разказва за днешните проблеми, които вълнуват хората.

На какво си играят?

– На вечните човешки игри – прелъстяване, борба за надмощие, любов, изневяра, предателство. Играта е заложена в природата на човека. Всички играем, всички влизаме в някакви роли в общуването си с другите. Както е казал великият Шекспир „Да, този свят е сцена, където всички хора са актьори. И всеки има миг, във който трябва да влезе и излезе“. Важно е да не пропускаме моментите, в които трябва да влезем и излезем.

– Обикновено игрите за двама винаги включват трима… Така ли е?

– Понякога включват и повече хора. В случая на сцената са двама, но зад тях прозират и сенките на други хора.

– Как ще разсмеете публиката?

– Като ѝ покажем как живее. Няма нищо по-смешно от истината.

– Как подбрахте актьорския състав? Защо София Бобчева и Александър Кадиев?

– Защото са изключително талантливи актьори и имат модерен усет за смешното. Смехът в театъра не идва от това да се кривиш и да се преподобваш. Смехът идва от способността на актьорите да заживеят в образите си така, че публиката да си каже „а, срещал съм такива хора и те се държат точно така“. С режисьора Златомир Молдовански (запомнете това име!) имаме сходен вкус за театър. Вярваме, че театърът трябва да предизвиква истинско вълнение. Да разсмива хората или да ги разплаква. Да не бъде „изкуство заради самото изкуство“, изолирано от публиката, преднамерено и високомерно. А да търси контакт с хората. Да докосва емоциите им. Направихме кастинг за ролите, така както е редно и професионално. И София Бобчева, и Александър Кадиев бяха нашият безапелационен избор.

– След срещата със софийската публика накъде ще поеме „Игра за двама“?

– След софийската премиера имаме планирани представления в Пловдив, Варна, Бургас и Лондон. Когато публикувахме новината за спектакъла, получихме много запитвания кога ще играем в други градове. Ще направим всичко възможно в следващите месеци да изиграем спектакъла навсякъде, където има публика, желаеща да го види.

– Виждали сме ви на сцената на други ваши творби? Защо останахте зад кулисите този път?

– Аз не съм актьор. Понякога играя, защото ми е интересно да усетя какво е да си на сцената, какво е да трябва да задържиш вниманието на зрителите в продължение на час и половина. Играхме с Краси Радков в спектакъла „Островът“, който, колкото и нескромно да звучи, имаше голям успех. Направихме го просто защото ни е кеф да сме заедно в представлението, да се провокираме един друг. Кой знае – в бъдеще може отново да се кача на сцената. Преживяването е изключително.

– Имате огромен опит в разсмиването на бг публиката? Какво я провокира най-добре?

Няма универсална рецепта за тия неща. Или си смешен, или не си.

Мои идоли в съвременния хумор са хора като Саша Барън Коен и Рики Джървейс. Това са артисти, които не се страхуват да се шегуват с теми, които обществото приема за табу. И затова са толкова успешни. За съжаление в последните години така наречената „политическа коректност“ се опитва да поставя някакви фалшиви граници и да определя теми, с които не бива да се шегуваме. Политическата коректност е малоумна доктрина. Смехът не може да бъде затварян в граници. Той е най-чистият израз на свободата.

– Как се промени смехът на аудиторията през годините?

– Не се е променил. Фактът, че продължаваме да се смеем на разказите на Марк Твен, Ярослав Хашек и Хектор Хю Мънро-Саки, означава, че хуморът е вечен. Променят се само предметите, които ни заобикалят.

– Как се отрази световната пандемия на читателите и на зрителите в киносалоните? А на Вас като автор?

– Зле, разбира се. Едва ли има човек, на когото пандемията да се е отразила добре. Но и пандемиите, като всичко на този свят, са нещо временно. А от историята знаем, че след чумата следва Ренесанс.

– Как успявате да сте толкова продуктивен като писател?

– Просто обичам работата си. Писането ми доставя огромно удоволствие.

– За кого се пише по-трудно – за възрастната аудитория или за детската и защо?

– Децата със сигурност са по-взискателната публика. Тях не можеш да ги заблудиш. Ако не им е интересно, просто престават да четат. А процесът на писане е един и същ – ако имаш интересна идея, просто сядаш и я разказваш.

– Да очакваме ли ново заглавие за децата?

– Да. През май ще издам нов сборник с приказки, озаглавен „Приказно пътешествие“.

– Имате ли наблюдения кои са най-четените Ваши книжни заглавия? Кои персонажи припознава публиката най-близко?

– Напоследък най-четена е сагата за майкини. Книгата „У майкини“ и продължението ѝ „Майкини и другите“ се радват на особен интерес. Може би защото в тях разказвам сюжети, базирани на българската народопсихология.

– Проактивен сте и в социалните мрежи – защо ФБ е индикаторът за съвременната народопсихология?

– Защото там хората са свободни. Пишат мненията си без цензура. Разбира се, това понякога им създава илюзията, че всяко тяхно мнение е валидно. Напоследък дори мненията вземат превес на фактите. Но това е логичен процес. Такава е природата на социалните медии. Те са мощен катализатор за глупостта и невежеството.

– Какво бихте променили в поведението на фейсбукарите?

– Нищо не бих променил. Очарованието на фейсбук е в това, че хората си пишат, каквото си искат. Всеки има право да се изложи.

– Каква е разликата между аудиторията онлайн и тази на книжния пазар? Коя по-лесно се манипулира? Правите ли го?

– Аудиторията има силно развити инстинкти за това дали си искрен с нея, или не. Ако усети, че някой се опитва да я будалка, веднага се дистанцира от него.

– Как подбирате героите си? Има ли някои от тях препратка към Вас самия?

– Героите в текстовете ми са хора от нашето всекидневие. Виждам ги навсякъде наоколо. Несъмнено във всеки от тях има и частица от мен. Защото всички ние сме парченца от онова, което наричаме „българска душа“.

– Защо „Певицата взе властта“ (последната ви, засега, творба)?

Защо чак сега?

– Певиците участват в световната политика от доста време. Силвио Берлускони, Доналд Тръмп, Борис Джонсън… България също не изостава от този тренд. А защо чак сега? Ами просто сега се появи този сюжет. Опасявам се, че той ще бъде актуален още дълго време.

– Ще Ви привлече ли в ново театрално предизвикателство? Или пък филмово?

– Със сигурност.

– Какво става „У майкини“ – роман-сериал за съвременните българи? Каква ще е най-вероятно 2022-а?

– У майкини винаги става едно и също – мразят се, завиждат си, подозират се. Просто са такива хора. А какво ще стане през 2022 – не знам. По този въпрос постоянно се изказват врачки, гадатели, пророци. Знаят всичко, което ни предстои. Предполагам, че категоричен отговор има Алена. Или Кобилкина. Или Юли Тонкин. Навсякъде около нас е пълно с мъдри гурута, които не само провиждат в бъдещето, но и ни дават акъл какво да правим. Някои от тях постоянно ни съветват да излезем от зоната на комфорта си. Макар че, като се замислиш, то па един комфорт…

– Над какво работите в момента?

– Работя над няколко неща едновременно. Но избягвам да говоря за тях предварително. Спазвам правилото да не викам „хоп“ преди да съм скочил. Не защото съм суеверен, а защото не съм сигурен кое от нещата, върху които работя, ще стигне до успешен край. Обявявам нещата чак тогава, когато съм сигурен, че са готови да се изправят пред честния и безкомпромисен съд на публиката.

 

- реклама -spot_img

Subscribe

ОЩЕ

spot_img
Previous articleИГРА ЗА ДВАМА

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close