Писането като занаят

3060

Не зная кой измисли името на този курс, но то ми звучи някак стряскащо. Усетих как нещо в мен се възпротивява на тази високопарна фраза. “Творческо”… Бре, бре!

Винаги съм се отнасял подозрително към думите “творческо”, “творец”, “творчество”. Самият аз не се смятам за творец. Творец е само Господ. Ние сме просто писачи бледи.

Убеден съм, че писането е преди всичко занаят и той си има своите правила и закономерности, които трябва да бъдат прилежно овладяни.

Разбира се, трябва да имаш и талант. Но като всяко изкуство писането е невъзможно без всекидневен упорит труд и владеене на техниката. Така както един цигулар се учи да държи лъка, а художникът – да държи четката.

Вадя си хляба с писане от 20 години и за тези 20 години съм се сблъскал с много проблеми на занаята. Когато бях начинаещ писач, нямаше кой да ми каже как да ги решавам, затова се налагаше да ги решавам сам. С някои трудности се справих бързо, други ми отнеха месеци, докато ги преодолея.

Ценя много собствения си опит, защото добре помня всяка стъпка, по която съм минал, всеки камък, в който съм се препънал, всяко дърво, в което съм си ударил главата.

Не познавам съвременните теории на писането, единственото, което знам, е това, което съм научил от собствените си сблъсъци с белия лист.

Ако преди 20 години някой ми беше казал правилата на занаята, щях да спестя много време и енергия. Така че целта на този курс според мен е да спести на начинаещите писачи време и главоболия, като им даде наготово резултата от лутанията на други автори през годините.

Голямата ми цел бе да науча начинаещите автори да мислят за читателите си. Писането е диалог, то е отправяне на думи към непознати хора. И можеш да се смяташ за успял само ако тези непознати хора изпитат удоволствие, когато прочетат текста ти. Защото те са хората, които плащат за труда ти.

Разбира се, има и писатели, които казват “аз пиша само за себе си, читателите не ме интересуват”. Тези автори смятат писането за някаква мистична форма на мастурбация. Удари ги хормонът, а те вместо да си хванат партньор и да направят един хубав секс, хващат клавиатурата. И почват да изливат едни страсти и неволи, ум да ти зайде.

Чета някакви стихове и разбирам, че авторката им, да я наречем Пенка, е изпаднала в сложна ситуация. Хормоните й са се разбесняли и са почнали да се блъскат в главата й в някакво лудешко пого. Но за нещастие край нея няма мъжки индивид, който да угаси пожара между краката й.

Няма лошо. На всеки може да се случи.

Грешката на авторката обаче е, че вместо да хване вибратора, тя хваща химикалката и почва да реди безутешни рими от сорта: “зов –любов”, “самота – пустота” и т.н.

Не знам дали на Пенка й е олекнало, след като е изляла сексуалната си енергия по този начин, но на читателя определено му става зле при сблъсъка с предменструалната й поезия.

За насърчаването на този вид творчество голяма вина носи Зигмунд Фройд, който твърди, че подтисканата сексуална енергия се трансформира в творческа. Фройд нарича този процес “сублимация”.

Не съм психолог и не бих си позволил да споря с д-р Фройд, но според мен сублимацията не винаги работи. Ако Шекспир, Гогол и Уди Алън, са успели да трансформират сексуалната си енергия в гениално творчество, то при Пенка написаното си остава една невзрачна проява на мастурбация и нищо повече.

Затова моят първи съвет към всички начинаещи автори е, ако внезапно усетят прилив на някаква странна, необяснима енергия, да не бързат да я наричат “вдъхновение”. Вместо да седнат да пишат, да правят секс. Ако няма с кого, да го направят със себе си. Ако след секса, желанието им за писане не е изчезнало, да го направят отново. Чак тогава да седнат пред компютъра и ако все още им се пише – да пишат.

За щастие хората, които срещнах в този курс не бяха вманиачени графомани. Подходиха към материята с любопитство и добронамереност. Интересуваха се от техниките на писането и съвместната ни работа донесе много добри резултати, както е видно от този сборник.

Моята скромна цел беше да им помогна да пишат четивно. Защото повечето читатели са мързеливи хора. Те настояват текстовете да са лесни и удобни за четене. И ние като писачи сме длъжни да се съобразяваме с това, защото, както вече казах, читателите са хората, които плащат за труда ни.

Голямо е изкушението да пишем сложно и претенциозно, но не бива да му се поддаваме. Например изречението: „Иванчо иска да спи с Марийка“ е с висок коефициент на четивност. Ако решим да направим това изречение малко по-претенциозно и напишем “Иванчо изпитва дълбоко увлечение по Марийка“, коефициентът на четивност веднага пада наполовина. А ако се направим на още по-интересни и напишем „Въпреки, че Иванчо не дава израз на по-дълбоките си емоционални състояния, е повече от видно, че е развил по-голяма привързаност към Марийка, сравнено с чувствата му към Пенка и Гинка и в относително по-малка степен към съученичката му Станка“ – тогава коефициентът на четивност клони към нула.  Читателят захвърля текста, тегли една дълга псувня по адрес на автора и си пуска телевизора.

Между другото, понеже съм много активен във фейсбук, си водя една статистика за четивност на статусите ми.

И статистиката показва следното: когато напиша статус, който съдържа до 20 думи, го прочитат над 90 хиляди души. Когато статусът съдържа от 20 до 40 думи, го прочитат средно около 65 хиляди души. Когато статусът е над 40 думи, го четат около 30 хиляди души. А когато публикувам статия,  съдържаща над 700 думи, я прочитат по-малко от 10 хиляди души. Независимо от тематиката.

Това е положението. Хората просто нямат време, животът е динамичен, разсейват те много неща и никой няма да седне да чете дълги текстове Мързи ги. Дебелите романи останаха в 19-ти век, когато хората са нямали какво да правят в дългите зими, седяли са пред камината и са прелиствали томове от по 800-900 страници.

Сега никой не разполага с толкова свободно време и затова всичко е кратко. В туитър ограничението е 140 знака. Трябва да се научиш да се изразяваш лаконично. Иначе оставаш извън играта.

Изключително важно е и заглавието. Ако например пишеш статия за созополския плаж и сложиш заглавие “Sex on the beach”, статията ти ще бъде прочетена от 10 пъти повече читатели, отколкото ако я озаглавиш “В прегръдката на созополските дюни”.

Случва се в желанието си да събуди интерес към собствената си личност, писателят да започне да бръщолеви глупости.

Много се забавлявам, когато чета интервюта с писатели, които говорят за  процеса на писане като за някакъв мистичен ритуал, в който участват Гласове от Отвъдното, Космически Енергии и Послания от Боговете.

И обясняват на читателите как едва ли не Господ движел ръката им по белия лист, как чували гласовете на героите си и как сюжетът сам се случвал, а те само го записвали… Пълни щуротии.

Разбира се, ако си изпил половин литър твърд алкохол, може и да ти се случи да чуеш гласове и някой да движи ръката ти, но в такова състояние не е добре да седнеш да пишеш. По-добре легни и се наспи.

До известна степен е разбираемо защо писателите лъжат, когато ги питат как пишат. Да кажеш, че всяка сутрин сядаш в 9.00 пред компютъра и по 7-8 часа на ден си блъскаш главата в търсене на най-подходящите думи, е скучно и безинтересно.

Но тъжната истина е, че писането е ежедневен, дисциплиниран, тежък труд.

Затова, ако искаш да се научиш да пишеш, не чакай Музи и Вдъхновения, ами сядай и пиши.

Ако усещаш, че писането не върви, излез, разходи се, подишай чист въздух, огледай хубавите момичета по улиците и пак седни да пишеш.

Ако пак не ти върви – откажи се. Може би има други неща, в които си далеч по-способен.

(от книгата “Курс по творческо писане проведен от авторите на Сиела”)

ИВО СИРОМАХОВ

курс по творческо писане

КОМЕНТАРИ

Коментара