Със Скарлет на Джулая

Обади ми се Скарлет и ме пита загадъчно:

– Знаеш ли какъв ден е утре?

Много мразя да ми задават такива въпроси. Жените имат удивителна памет за секви тъпи дати и постоянно честват некви годишнини от некви безсмислени събития. И само посмей да не си ги запомнил!

– Разбира се, че знам какъв ден е утре – излъгах.

– Какъв? – продължи да ме изпитва гадината. – Сигурна съм, че не помниш.

– Разбира се, че помня – казах. – Утре се навършват някакви дни, откакто ние с тебе нещо си там.

– Не, не е това – каза студено Скарлет. – Утре е първи юли.

– И кво като е първи юли?

– Една приятелка ми разказа, че тука имате интересен обичай. Джулай морнинг. Посрещате изгрева на слънцето в Камен бряг. Искам да ме заведеш.

– О, не! – изстенах. – Моля те, недей! Само това не.

– Защо? Там се събирали много интересни хора. Слушали рок, свирели на китари.

– Скарлет, това е една сбирщина от отрепки. Застаряващи хипари, които продължават да си мислят, че сме края на 60-те и виетнамската война още не е приключила.

– Точно това ми е интересно – каза Скарлет. – Дядо ми беше хипи. Обиколи на автостоп цяла Америка. Бореше се за мир.

– Е, пребори ли се? – вметнах иронично.

– Не се заяждай, Иво. Заведи ме там, моля те. Моля те.

Като вземе така да ми се моли, направо ми размеква сърцето. Как да й откажа?

– Имаш ли спален чувал? – попитах.

– Какво?

– Ами нали ще спим на брега. Под открито небе. И ще чакаме изгрева на слънцето.

– Ами аз си мисля, че няма да спим. Нали ще има хора с китари, ще пеем, ще се забавляваме.

Страхотно забавление, няма що. Да ти еба и Джулая, да ти еба.

– Добре – примирих се. – След един час ще дойда да те взема.

Минах през Пецата да взема два спални чувала за всеки случай. Щото кой знае къде ще нощуваме там.

Скарлет слезе от хотела натокана като суперяка рокерка – кубинки, впити дънки и фланелка с надпис PEACE. Беше си вързала косата на опашка. Направо цепеше мрака. Къде ще я водя при тия дърти алкохолици?

Както и да е, потеглихме към Камен бряг.

– Ти не ме познаваш – вика Скарлет – ама аз съм голяма бунтарка.

“Да бе!”, помислих си.

– Рокендролът ми е в кръвта – обясняваше ми тя – Както ти казах дядо ми беше хипи, баща ми пък свиреше на барабани в една рокгрупа. И беше активист на “Грийнпийс”.

– Евала – казах.

– И аз просто израснах с тези идеи. Затова много се вълнувам, че ще бъда сред бунтари като мен.

– Виж сега, те не са точно бунтари – опитах се да й обясня – това са едни очукани от живота чичковци и лелички, които живеят в панелни апартаменти, гледат турски сериали, варят компоти пред блока и пият домашна ракия. В живота им няма нищо бунтарско.

– Е как да няма нищо бунтарско? Нали са хипита?

– Абе хипита са, ама български хипита. Леко са изостанали от времето с 40-50 години. Като всяко нещо в България.

– В какъв смисъл?

– Ами американските хипита са били обединени от някакви идеи, нали така? Протестирали са срещу виетнамската война, правели са демонстрации, деца на цветята, Джон Ленън, филмът “Коса” и прочие.

– Клод Хупър Буковски – каза замечтано Скарлет.

– Именно. А пък наште хипита не се борят за нищо. През оная работа им е дали ще има мир или няма да има. Важното е да се съберат там, да се напият и да дрънкат на некви китари.

– В това няма нищо лошо.

– Лошото е, че не се къпят.

– Защо?

– Нямам представа. Просто хигиената не им е приоритет. Вероятно смятат, че така са по-близо до природата, знам ли…

– А защо посрещат изгрева? Откъде идва тая традиция? При нас в Америка няма такива работи.

– Никъде по света ги няма. Това си е изцяло български ритуал. Понеже не им стиска да се борят за мир, се борят за слънце. Което, така или иначе ще изгрее, със или без тяхна подкрепа. Просто си търсят повод да се напият.

– А защо точно на първи юли? – продължаваше с въпросите си любознателната Скарлет.

– Има една песен “Джулай морнинг” на една британска група “Юрая Хийп”.

– Не съм ги чувала.

– И в Англия почти никой не ги е чувал. Но в България са много популярни. И българските хипари са обявили тая песен за свой химн. Не “Имеджин” на Джон Ленън, не “Манчестър, Ингланд, Ингланд”, ами точно тая песен на тая неизвестна група. Ако ги питаш защо – никой не може да ти обясни. Но ние сме ирационален народ, както знаеш.

След няколко часа пристигнахме на Камен бряг. На поляната над скалите вече имаше около хиляда човека. Миришеше на марихуана и джибри. Циганин с потник, на който пишеше  SEX INSTRUCTOR, въртеше кебапчета върху димяща скара. Не попитах от какво месо са, но ми се стори някак подозрително, че никъде наоколо не видях бездомни кучета.

Джулайците вече бяха яко пияни и дрогирани. Повечето бяха с мазни побелели коси и с опадали зъби. Приличаха на пенсионирани орки.

Купихме си наливна бира в пластмасови кофички и Скарлет настоя да се присъединим към някоя компания с китара, за да си попеем. Така сме щели да усетим по-добре атмосферата.

Избрахме си групичка от десетина раздърпани софиянци, надхвърлили 50-те. Китарата беше в ръцете на беловлас чичка с кожена лента на челото, когото останалите наричаха “Бебо”. Той свиреше, а другите ядяха “Русенско варено” и припяваха с пълна уста.

Попитах ги може ли да седнем при тях, а те ни изгледаха с подозрение. Когато разбраха, че нямаме намерение да им изядем русенското варено, ведро казаха “Сядайте, сядайте”.

Бебо свиреше, а съпругата му – суха лелка с обветрено лице, на която викаха “Муца” –  му редеше плейлистата. Минаха през “Лет ит би” на Бийтълс, “Хей Джо” на Джими Хендрикс, “Сатисфекшън” на Ролинг Стоунс и стигнаха до “Нека бъде светлина” на Васко Кръпката. Скарлет припяваше на всички парчета освен на Кръпката.

Някакъв пич с расти извади от мешката си пластмасово шише пълно с домашна ракия и компанията взе да си го подава от ръка на ръка. Аз отказах, щото ме е гнус да пия от шише, дето са го лигавили десет човека, но Скарлет надигна бутилка и удари мощна глътка. След което се оцъкли, зачерви се и сълзи рукнаха от очите ѝ.

– Това петрол ли беше? – попита съвсем искрено Скарлет, след като спря да кашля.

Компанията щеше да умре от смях. Явно за тях си беше нещо съвсем естествено да пият 90 градусов алкохол.

Стъмни се, хипарите запалиха огън и Муца подкани мъжа си да разчупи репертоара с няколко парчета на “Черно фередже”. Компанията посрещна този рязък завой в стила с бурни ръкопляскания. И се почна истинската част от забавлението – “Ой, ламьо”, “Веднъж когато се прибрах” и, разбира се, “Кой бъзика баба ми по пъпа”.

Обясних на Скарлет, че това са традиционни български хипарски песни.

– За какво се пее в тях? – попита ме Скарлет.

– За мир – излъгах я.

– Грейт – каза Скарлет.

Към полунощ задуха леден вятър от морето и на Скарлет ѝ стана студено. Викам ѝ:

– Спокойно, бейби, батко ти Иво се е погрижил за всичко.

И отидох до колата да взема спалните чували на Пецата. Гледам – до голфетката се разкрачил някакъв тиквеник и пикае върху задната дясна гума. Питах го:

– Кво праиш бе, баровец?

А той ме погледна невинно и кротко каза:

– Пикая, брат.

– Виждам – рекох. – Ама защо баш върху мойта кола? И спри да пикаеш, докато ти говоря!

– Не мога да спра, брат. Осем бирички съм изпил. Пийс!

И вдигна двата пръста в знак на мир и любов. Изчаках го да изцеди и последната капка от осемте бирички върху гумата и му казах, че ако още веднъж го видя да ми препикава колата, ще го пребия, независимо от хипарските призиви да обичаме ближния си.

Извадих от багажника спалните чували и тръгнах към Скарлет.

В тъмното настъпих няколко търкалящи се субекти, които ме препсуваха. Имаше вече и повръщащи джулайци. Ситуацията ставаше все по-тревожна. Песните на празнуващите постепенно преминаваха в пиянски рев.

Докато стигна до Скарлет, хората от нашата компания вече бяха гроги. Половината спяха, а другите фъфлеха нещо. Бебо беше клюмнал върху китарата и хъркаше.

Скарлет изглеждаше уплашена. Може би беше решила, че няма да се върна. Посрещна идването ми с огромна усмивка и даже ме целуна.

Навлякохме спалните чували. Леко насмръдваха на кисело, но в сравнение с адската воня, която се носеше наоколо, направо си бяха супер.

Скарлет се сгуши в чувала, сложи глава на гърдите ми и заспа като бебе. Преди да откърти, промърмори нещо като “обичам те”. Почувствах се почти щастлив.

Морските вълни гърмяха в отвесните скали. Врявата на джулайците постепенно се превърна в монотонно бучене, което ме приспа.

Събудих се от остра болка в лявата ръка. Отворих очи – беше тъмно. Опитах се да вдигна ръката си, но не можех. Сякаш нещо я беше затиснало, но не виждах какво. Дърпах, но не можех да я освободя. Изпаднах в паника. След няколко секунди очите ми привикнаха към тъмнината и видях какво я е затиснало. Пичът с растите стоеше прав до мен, стъпил с кубинката си върху ръката ми, а пред него застанала на колене, Муца му правеше свирка. Беше много всеотдайна, мляскаше и сумтеше, сякаш от двайсет години не беше виждала кур.

– Аааа! – извиках. – Слез от ръката ми, бе!

– Шшшт, тихо! – прошепна пичът с растите. – Ше събудиш Бебо и ше види, че жена му ми духа.

Муца реши да успокои напрежението и извади кура на пича от устата си.

– Не се притеснявай – каза. – Дреме му на Бебо. Ние сме за свободната любов.

И пак му го налапа.

– Това че сте за свободната любов е чудесно – казах. – Но все пак ще бъдете ли така добри да слезете от ръката ми? Или смятате, че хипарският минет задължително трябва да включва насилие над трети лица?

– Сори, мен – каза пичът с растите, отмести си шибаната кубинка от ръката ми и запали джойнт, дебел колкото корнишон.

В тоя момент Скарлет се събуди и изпищя. Определено не беше очарована от гледката на хипарска свирка току над главата ѝ.

– Е кво беше ся тва? – възмути се пичът с растите. – Кви са тия писъци, дееба? Изкарах си акъла. И ми падна.

– Къде сме, Иво? – уплашено ме попита Скарлет.

– На джулай морнинг сме – казах.

– Искам да се махнем оттук. Това е ужасно. Моля те. Моля те.

И се загърчи в чувала си като неква какавида.

– Окей – казах. – Тръгваме си.

Разкопчах ѝ чувала, помогнах ѝ да се измъкне от него и станахме да си ходим.

– Къде тръгнахте, бе? – извика пичът с растите. – То ся почва най-интересното.

– Айде нема нужда – рекох.

БГ хипарията ми беше дошла малко в повече. Ако бях кмет на Каварна, вероятно щях да се кефя на такива неща. Но не бях.

Докато стигнем до голфетката, минахме през содом и гомор. Напушени, пияни и дрогирани джулайци, се чукаха отчаяно върху изгорялата от слънцето трева. Повечето сношения бяха хетеросексуални. Но се натъкнахме и на смущаваща гледка – брадясал чичка с кръвясали очи беше смъкнал протритите дънки на изпаднал в алкохолна кома мъж и се опитваше да го обладае. А до него, разплакана жена буташе мъжа със събутите дънки и му викаше:

– Гоше, събуди се, ебат те!

Всичките гуми на голфетката бяха опикани. Надявах се джулайската урина да не ги разяде фатално поне докато стигнем до София.

Потеглихме. Скарлет беше смълчана.

След около час слънцето започна да изгрява. Спрях до една слънчогледова нива и излязохме от колата. Изгревът беше смайващ. Първо един лъч проби рехавите облаци и обагри в оранжево слънчогледите. Те трепнаха. Росата по листенцата им заблестя. После оранжевият слънчев диск бавно изплува зад хоризонта и огря цялото поле. Чучулига подсвирна до нас нещо, което предположих, че означава “добро утро”.

Скарлет се сгуши в мен.

– Извинявай, че настоявах да отидем там, Иво. Наистина беше ужасно, както каза ти. Трябваше да те послушам.

Исках да ѝ кажа, че винаги ѝ уйдисвам на акъла, защото много я обичам. Но не знаех как да преведа на английски израза “уйдисвам на акъла”, затова нищо не казах. Просто я прегърнах.

Стояхме и гледахме как първите лъчи на джулайското слънце галят шапките на слънчогледите. Чучулигата подсвирна още един път и отлетя нанякъде.

Качихме се в колата и продължихме. Скарлет вдигна босите си крачета върху таблото и се усмихна. Лошото вече беше зад гърба ѝ.

– Искаш ли да ти пусна “Джулай морнинг” на Юрая Хийп? – предложих.

– Кои са тия? – попита Скарлет.