ИВО СИРОМАХОВ: По-добре е да си мечка, отколкото мишка

466

– Г-н Сиромахов, снощи на сцената на Сатиричния театър се игра за първи път пиесата Ви „Островът“. Рядко съм виждала толкова развълнувани хора на театрално представление – смяха се, плакаха. Завръщате ли се в театъра след дългогодишна пауза?

– „Завръщане“ звучи много тържествено и леко стряскащо. Аз обичам театъра, целият процес около създаването на един спектакъл е много интересен. Дълги години не съм участвал пряко в този процес, стигаше ми да пиша пиеси и след това да отида на премиерата, за да видя какво се е получило. Сега обаче реших да се ангажирам повече и да се хвърля в дълбокото. В „Островът“ съм не само автор на текста, а и актьор.

– Трудно ли е да съчетавате тези две битности?

– Опитвам се да поставя ясни граници между тях, иначе ще е катастрофа. Чувствам се повече автор, отколкото актьор. Но пък е изключително любопитно да погледна текста отвътре. Да го преживея. А да си на сцената до вулкан от импровизации какъвто е Краси Радков, е забележително преживяване.

– Темата на спектакъла е сблъсъкът между българите, избягали в чужбина и българите, останали тук. Защо тези две Българии не могат да се разберат?

– Това е тежък конфликт и той не може да бъде разрешен. Българите винаги търсим вината извън себе си. Все някой друг ни е виновен – географското положение, турското робство, съседите, великите сили. А напоследък и „чужбинските“ българи. Отказваме да проумеем, че имаме общ път, обща съдба, общи проблеми. И че докато се плюем и обвиняваме взаимно, нямаме шанс да ги решим.

– Да, пиесата звучи много актуално.

– За мен е необяснимо защо българската драматургия бяга от актуалните теми. Защо авторите, които пишат за театър и кино, отказват да се вгледат в болките на хората, във въпросите, които вълнуват народа. Вероятно така им е по-лесно. Но аз съм убеден, че зрителите искат театърът да разказва истории, които пряко ги засягат.

– Умишлено ли търсите такава актуалност?

– Разбира се. Писането на пиеса е умишлен акт. То не е някаква мистична случайност, родена от съвпадението на ретроградния Меркурий с пророчеството на баба Ванга: “плешив човек ке напише пиеса и ке си я играе”.
Аз пиша в пълно съзнание и с надеждата, че темите, които вълнуват мен, ще развълнуват и хората в салона. Нямам самочувствието на “безсмъртен творец”, който е “надскочил времето си” и чака “идните поколения да го оценят”. За мен единственият верен критерий е салонът да е пълен с публика, която съпреживява емоциите, вложени в спектакъла.

– Как се роди идеята за този спектакъл?

– С Краси Радков отдавна обсъждахме идеята да направим нещо заедно. С него сме състуденти от НАТФИЗ, но никога не сме играли на една сцена. Написах пиесата и се обадихме на Съни Сънински, който също е наш състудент и много харесваме неговото театрално мислене, вкусът му към играта. Репетициите бяха много красив и труден процес. Съни има свой метод на работа, който изисква от актьорите максимална концентрация, пълно потапяне в текста, изграждане на истински взаимоотношения. Малцина са режисьорите, които работят така. Повечето гледат да не си дават зор, карат по пътя на най-малкото съпротивление в работата с актьорите – научете си текста, застанете там под прожектора, ще пуснем малко музика и готово. За мен това е неуважение към публиката.
Поканихме за композитор на спектакъла Цветан Недялков – един изключителен музикант и човек с много фина чувствителност. Той за пръв път прави театрална музика и това е още по-хубаво. Защото няма клишета в главата си и търси онази музика, която да отговаря на емоционалния градус на всеки един момент в представлението.

– Защо в Сатиричния театър?

– Защото пиесата е сатирична и мястото й е точно на тази сцена. Освен това в театъра в момента има много хубава атмосфера. Аз отдавна не бях виждал хора, които така да горят в работата си. И актьорите Стела Ганчева и Пламен Великов (запомнете тези имена!), и помощник-режисьорката Живка, и реквизиторът Дани – това са хора, изцяло отдадени на професията си. Да работиш с тях е вдъхновяващо.

– С какво театралната сцена е по-различна от телевизионната?

– Най-вече с отношението на публиката. Хората, които гледат телевизия, обикновено са разконцентрирани. Те междувременно правят нещо друго – вечерят, пият, говорят си, правят любов. Трябва да им грабнеш вниманието веднага и знаеш, че не можеш да го задържиш дълго. За един телевизионен скеч имаш 4-5 минути. А в театъра трябва да задържиш вниманието на публиката за два часа. Това изисква друг тип концентрация, други изразни средства. Важно е и какви хора те гледат, защото те доизграждат спектакъла в главите си.

– Някои наричат актьорите, които идват от телевизията в театъра “мечки”.

– Чувал съм го. Този термин е измислен от мишките в театъра. Аз мисля, че е по-добре да си мечка, отколкото мишка.

– Каква е ситуацията в българския театър в момента? Постоянно се говори, че театрите страдат от липса на достатъчно финансиране.

– Когато има модел на държавно финансиране, винаги се мрънка, че то е недостатъчно. Парите, които идват от държавата, никога няма да стигат за всички. Въпросът е кой е най-правилният начин те да бъдат разпределяни. От няколко години в българския театър работи една система, която е справедлива – държавните пари не се раздават поравно, а според интереса на зрителите. Колкото повече зрители има един театър, толкова повече държавна субсидия получава. По този начин се стимулират онези театри, които работят повече и търсят одобрението на публиката.

– Критиците на тази система обаче твърдят, че тя насърчава комерсиалните представления за сметка на високото изкуство.

– Много ми е смешно, когато чуя израза “високо изкуство”. Такива фрази обикновено използват хора, които не са успели да установят контакт с публиката. Не че не искат. Много им се ще, но някак си не им се получава. И за да съхранят нараненото си его, започват да разтягат локуми, че, видите ли, те правели високо изкуство, па хората не били дораснали за него. Предполагам, че е трудно да признаеш провала си, но защо трябва да обвиняваш колегите си, които с труда и таланта си получават признанието на публиката?

– Съгласете се, че трябва да има и авангарден театър. Такъв, който не привлича тълпи от зрители, но пък търси други изразни средства.

– Напълно съм съгласен. Трябва да има всякакъв театър – и класически, и авангарден, и булеварден, и фестивален, и истеричен. Но, когато става дума за държавно финансиране, определящ би трябвало да е интересът на публиката. Театърът е площадно изкуство, той е възникнал по пазарите, по улиците. И винаги е търсел най-широкия кръг публика. Шекспир е играел пиесите си пред неграмотни зрители – проститутки, амбулантни търговци… И именно те, със стотинките си, които са отделяли за театър, са направили така, щото тия пиеси да заживеят и да останат във времето. Аз съм против държавата да финансира изкуствата. Държавната помощ за културата трябва да се ограничи до музеите, читалищата и библиотеките. Киното и театърът е по-добре да се развиват на пазарен принцип. Представете си какво би станало, ако правителството на Съединените щати финансираше американското кино. Никога нямаше да се появят филми като Star Wars или Indiana Jones. А Уолт Дисни щеше да прави филмчета по обществени поръчки за рекламиране на фонд “Земеделие”.

– Имат ли нужда днешните българи от театър?

– Очевидно. Когато вложиш в един продукт труд, талант и професионализъм, публиката го купува. За добрите представления билетите свършват бързо. Ето, в Сатиричния театър има един спектакъл “Вечеря за тъпаци”, който се играе вече 18 сезона. Щом хората в продължение на 18 години продължават да пълнят салона на едно представление, значи имат нужда. За можещите винаги има място под слънцето. Разбира се, много по-лесно е да седнеш в кръчмата и да мрънкаш, че си “неразбран творец” и че някой по-некадърен от теб ти бил изял хляба. И, ако може, тоя по-некадърния да те почерпи, щото си се посветил на високото изкуство и нямаш пари за ракия.

– Някои артисти влязоха в парламента с намерение да променят културната политика на държавата. Това ли е пътят?

– Не си личи намеренията им да са такива. Но това си е техен проблем. Конституцията гарантира на всеки български гражданин правото да се изложи.

– Как влияят социалните мрежи върху изкуствата?

– Изключително полезно. Благодарение на тях всеки, който прави музика, литература, кино, има възможност да достигне до публиката без посредник и да провери веднага дали се е справил добре. Социалните мрежи са една огромна сцена, на която всеки талантлив човек е добре дошъл. Умните артисти умеят да използват предимствата на тази сцена. Ето например Metallica качиха безплатно в youtube целия си нов албум в деня, в който го пуснаха на пазара. Дали това намали продажбите им? Не. С този жест Metallica казаха на публиката “заповядайте, слушайте новите ни парчета безплатно, а ако ви хареса – купете си албума”. Феновете оцениха това и Hardwired to Self-Destruct стана най-продаваният албум за миналата година.

– Какво ви предстои оттук нататък?

– Работа.

островът островът островът островът

Снимки: Темелко Темелков

Интервю: Радостина Минчева, https://artmedia-bg.com

 

Не пропускайте „Островът“  – 25 ноември, 9 декември и 23 декември

Сатиричен театър „Алеко Константинов“

Островът

КОМЕНТАРИ

Коментара