Герасим Евлогиев – Чуди и Теко Гаванозов имаха обща драма – и двамата се чувстваха неоценени творци в едно затъпяло консуматорско общество. Всеки ден те изстрадваха болката от неразбирането и я давеха в евтин алкохол.
И двамата съжаляваха, че са се родили късно и на неподходящо място. Теко вярваше, че ако се беше родил в Англия през 40-те години на миналия век, със сигурност щеше да е свирил на фестивала в Уудсток и щеше да е роклегенда за милиони фенове по света.
Чуди пък беше убеден, че ако се беше родил през 19-ти век във Франция, името му щеше да е записано със златни букви в историята на изобразителното изкуство редом с имената на Моне и Сезан.
Но съдбата се оказа неблагосклонна към тях и ги запрати в селото на майкини, където хората нямаха никакво отношение към великите творци.
Най-тъжното беше, че нямаха меценати. Налагаше се сами да изкарват препитанието си и да правят компромиси с творческата си съвест.
Затова приеха с високомерие, но и с ентусиазъм предложението на Цеца Хаджирачева да направят представление в Световния музей на свинята. Леля Цеца искаше да продуцира спектакъл по приказката „Трите прасенца“ в интерактивната зала на музея и по този начин да пробуди интереса на най-малките зрители към чудния свят на свиневъдството.
Дълбоко в себе си и Теко, и Чуди презираха леля Цеца и ретроградното ѝ комунистическо мислене. Но като типични български творци смятаха, че няма значение откъде идват парите, стига да са предназначени за изкуство. Разбраха се Чуди да изработи куклите и декора, Теко да направи музикалното оформление, а леля Цеца да бъде изпълнителен продуцент и да осигури публиката.
Репетициите продължиха около месец и всичко беше готово за премиерата, която беше насрочена за днес от 11 часа.
В хибридната зала на музея бяха наредени трийсет детски столчета, на които с весел глъч насядаха децата от местната детска градина и две учителки, които постоянно им шъткаха.
Чуди беше сложил на импровизираната сцена голям картон, на който беше нарисувал гора. Верен на модернистичния си стил, беше изобразил гората като нещо средно между пържени яйца и ръждясал локомотив. Разчиташе на въображението на детската публика.
Точно в 11 пред публиката се изправи леля Цеца и произнесе кратка встъпителна реч:
– Мили деца, добре дошли в нашия музей. Нали знаете кой е този музей? Я ми кажете. Това е световният музей на…
– Свиняяяятаааа – извикаха провлачено децата.
– Точно така – каза леля Цеца. – Тук е изложена цялата славна история на българското свиневъдство, за която ще ви разкажа, когато пораснете и станете ученици. А сега специално за вас сме подготвили куклено представление. Ще гледате приказката „Трите…“
– Свинееее – извикаха децата.
– Трите прасенца – поправи ги леля Цеца. – Приятно гледане.
Децата изръкопляскаха, Цеца угаси осветлението в залата, застана зад публиката и насочи туристически фенер към картона. Освен че беше продуцент, тя изпълняваше функциите и на осветител.
Представлението започна със запис на яростно китарно соло, изпълнено от Теко Гаванозов. Това всъщност беше интрото от култовия албум на група „Devil’s Shit” – “Rock my Ass”. На репетициите имаха много спорове с леля Цеца дали точно тая музика е подходяща за деца. Но в крайна сметка Теко се наложи с аргумента, че той така ги усеща нещата, а леля Цеца не искаше да спори с творческите виждания на артистите.
След като солото отшумя, над картона се появи грозна свинска зурла, направена от парцали.
– Здравейте, деца – каза зурлата с гласа на Чуди – Аз съм прасенцето Ниф-Ниф и сега ще си направя къщичка от слама.
– Харесва ли ви къщичката ми? – попита Чуди.
– Неееее – извикаха децата.
– На мен пък ми харесва и чудничко ще си живея в нея – обяви прасето и внезапно изчезна. На негово място се появи още по-грозна свинска зурла.
– Здравейте деца, аз съм прасенцето Нуф-Нуф – представи се зурлата със същия тембър. Чуди дори не си правеше труда да си преправя гласа. – Сега ще си направя къщичка от дърва.
И извади прогнила дъска зад картона.
– Харесва ли ви къщичката ми? – попита Нуф-Нуф.
– Нееее – извикаха децата.
– На мен пък ми харесва и чудничко ще си живея в нея – каза второто прасе и изчезна също тъй внезапно като първото. Зад картона изскочи трета зурла, която жестоко изплаши децата. Приличаше на кривоглед динозавър.
– Аз съм Наф-Наф – представи се свинединозавъра. – И ще си направя къщичка от тухли.
Чуди показа на децата тухла. Явно беше привърженик на минималистичния подход в театъра и разчиташе изцяло на въображението на публиката.
– Харесва ли ви къщичката ми? – попита Наф-Наф.
– Неее – извикаха децата.
Само двете учителки извикаха „Дааа“, защото знаеха сюжета на приказката и се опитваха да насочат възпитаниците си към правилните изводи. Чуди усети, че публиката се колебае и реши да повтори въпроса.
– Харесва ли ви къщичката ми?
Този път отговорът беше още по-объркан, защото към мощното „Дааа“ на двете учителки, се присъединиха и пет-шест гласчета на дечица-конформисти, които гледаха да се подмажат на госпожите. Повечето деца обаче си настояваха, че тая жалка тухла не им харесва и категорично изразиха възмущението си от нея. Чуди реши да не пита за трети път, защото общественото мнение очевидно беше разделено. Скри прасето и тухлата и прошепна на Теко: ти си.
Зад картона се появи вълча муцуна, управлявана от фронтмена на „Devil’s Shit”. Залата избухна в мощни дюдюкания.
– Уууууу – крещяха децата. – Махай се бе, тъпак!
– Шът! Тихо! – викаха учителките. – Лили, сядай на столчето! Иване, ще те изгоня!
– Аз съм вълкът – обяви Теко.
– Ууууууу – викнаха още по-силно децата. – Бегай оттука!
– Шът! Шът! – опитваха се да овладеят положението учителките. – Митко, ще ти скъсам ушите!
– Искам да си хапна свинско – каза вълкът. – Тук ми мирише на прасенца. Я да видя кой живее в тая сламена къщичка.
Чуди отново изкара зад картона парчето жълт плат.
– Тук има прасенце – каза вълкът. – Сега ще му издухам къщичката.
И започна да духа, а Чуди тресеше жълтия плат и в един момент го скри.
– Уууу – крещяха децата. – Махай сеееее!
– Да ти сера в устата вълча – извика петгодишен зрител с очевиден дефицит на домашно възпитание.
– Кирчо, къде се намираш! – извика по-възрастната учителка. – Само да си се обадил още веднъж!
През това време вълкът вече се бореше с дъската, която трябваше да изобразява дървената къща на Нуф-Нуф.
– Махай сееее! Гаден вълк! Глупак! – крещяха децата.
– Пичка ти лелина – извика Кирчо, който въпреки заплахите на учителките не можеше да сдържи възмущението си от отрицателния герой в приказката.
– Кириле, напусни веднага! – изкрещя учителката. – Как не те е срам!
Чуди усети, че представлението върви към провал, затова даде знак на Теко да приключват по-бързо. Изкараха тухлата, вълкът духна няколко пъти, но не успя да я събори и внезапно умря. Вероятно от разочарование.
– Хахааааа – развикаха се злорадо децата. – Така ти се падааааа….
– Да ми ядеш кура да ми ядеш! – извика Кирчо и този път вече беше изведен насила от залата.
Изпаднали във възторг от нелепата смърт на вълка, децата скочиха от местата си и започнаха да ръкопляскат и да викат радостно. Теко пусна пак енергично китарно соло за финал и двамата с Чуди излязоха пред картона да се поклонят.
След края на представлението учителките благодариха на творческия състав и казаха, че са много щастливи, че в селото вече имаме и куклен театър. Обещаха, че ако има друго представление, пак ще доведат децата.
Цеца остана с двамата кукловоди и извади плик с пари.
– Колко е боксофисът? – попита Теко.
– Трийсет деца по два лева, шейсет лева – каза леля Цеца.
– А даскалиците? – попита Чуди.
– Те влизат безплатно – каза леля Цеца. – Иначе няма да ни водят децата. Аз предлагам да делим. Трийсет лева за мен, и трийсет лева за вас двамата.
– Е, как трийсет лева за теб? – ядоса се Теко. – Ти само светеше с фенерчето.
– В тая цена е включен наемът на залата и маркетинга – обясни леля Цеца. – Все пак аз продадох всички билети.
– А кой ще ми плати материалите, които вложих? – попита Чуди. – Това са картони, бои, плат, тухли. Тях смятаме ли ги?
– Добре – каза леля Цеца. – Делим на три. По двайсет лева за всеки. Става ли?
Теко и Чуди кимнаха. Двайсет лева беше обидно нисък хонорар за творци от техния ранг, но пък беше по-добре от хич.
Теко остана да си събира озвучителната техника, а Чуди набута куклите в един голям сак и си тръгна. Пред музея на едно пънче беше седнал Ричард на стринини Райнини и тихичко плачеше.
– Защо плачеш, мойто момче? – попита го Чуди.
– Мъчно ми е за вълка – каза Ричард. – Той не беше чак толкова лош.
– Е, как да не е лош – каза Чуди. – Искаше да изяде прасенцата.
– Ама не ги изяде. И освен това те бяха трима срещу един. Чичо Васил казва, че не е честно да се бият трима срещу един.
– Прав е – съгласи се Чуди.
– Жал ми е за вълка – повтори Ричард и избърса с ръкав една сълзичка от бузата си. – Защо трябваше да умира?
– Не е умрял – успокои го Чуди. – Само наужким. Искаш ли да го видиш?
– Да – каза Ричард.
Чуди извади от сака грозната вълча муцуна. Ричард се усмихна и погали куклата.
– Миличък Вълчо – прошепна детето. – Не искам да умираш.
– Подарявам ти го – каза Чуди.
Ричард прегърна куклата и остана неподвижен върху пънчето. Чуди усети как някаква буца засяда в гърлото му. Тежък живот очакваше това дете. Ричард съчувстваше на слабите и победените, а в селото на майкини не прощаваха на хора като него.
Откъс от книгата “Майкини и другите”
