Интеврю на Радостина Минчева за Stolica.info
– Г-н Сиромахов, романът Ви „Певицата взема властта“ е остра политическа сатира. Читателят със сигурност ще направи алюзии със събития от днешната българска действителност. Подобни книги обикновено започват с думите „Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна“. Вие обаче не сте се застраховали с такава фраза. Това означава ли, че приликата с действителни лица и събития не е случайна?
– Романът е фикция. Ако някой се разпознае в него, това би било проява на гузно въображение.
– Много от сюжетите в романа са сякаш взети от новините – предизборни концерти, корупция, блюдолизнически медии… Това никак не прилича на фикция.
– Темата за властта присъства в литературата от хилядолетия. В „Жените в народното събрание“ Аристофан осмива атинската демокрация. В „Хенри IV“ Шекспир пише как кралят спи с короната под възглавницата си, за да не му я откраднат. Това може и да не е исторически факт, но е блестяща метафора за властта. Политиката е основна тема и в Омировата Илиада – докато армиите на ахейците и троянците се сражават, боговете въртят някакви политически интриги. От съвременна гледна точка омировите богове са нещо като олигарси. Те хем са невидими и недосегаеми, хем определят съдбите на обикновените хора.
– И все пак коя е певицата?
– Певицата е събирателен образ. Но тя не е главният герой в романа.
– А кой е главният герой? Може би сивият кардинал Михайлов, който използва певицата като инструмент, за да осъществи амбициите си?
– Главният герой е народът. Всички онези, които се доверяват сляпо на невъзможни обещания и откровени лъжи и гласуват безкритично и безотговорно. А още на следващия ден след изборите изтрезняват и започват да се вайкат заради решението си. Това е феномен, който винаги ме е удивлявал.
– От нови лидери ли имаме нужда?
– Само примитивните общества имат нужда от лидери. Добре развитите общества се управляват сами. Кой е лидерът на Швейцария? Дори не знаем имената на швейцарския президент и министър-председател, защото те не са важни. И с тях, и без тях нещата ще си вървят перфектно. Защото всички важни въпроси там се решават с преки допитвания до хората. Швейцарските политици не разпределят „порции“. Единствената им функция е да превръщат в закони решенията, взети от гражданите на референдуми.
– Не се ли опасявате, че може да имате проблеми заради сатирата си?
– По времето на комунизма сатириците бяха преследвани, книгите им бяха горени като „Лютите чушки“ на Радой Ралин и Борис Димовски. Някои като Райко Алексиев бяха убити заради осмиването на властта. Диктаторите се плашат от смеха, защото смехът е свобода.
Мисля, че в наши дни такава опасност няма. Вярвам, че няма такава опасност.
Наивно е да смятаме, че някоя книга може да свали правителство. Правителствата се провалят сами. Колко от избирателите на партиите са четящи хора? Не повече от 10 процента. Четящите са малцинство. А правилата се пишат от нечетящото мнозинство.
– Излизането на Вашия роман съвпада с политическата криза, в която държавата се намира. Случайно ли е това?
– Българската държава се намира в политическа криза от 80 години. Не е криза да няма редовно правителство две години. Криза е да не търсиш сметка за кражбите на обществени средства, за провала на здравеопазването, за катастрофата на образователната система. Криза е да няма правосъдие и престъпниците да са безнаказани.
– Провалът на политиците не е само нашенско явление. Сякаш в цял свят има проблем с избирането на представители, които да решават проблемите.
– Има общества, в които политиката работи добре. Такива например са скандинавските държави. Защото там правилата се спазват и се инвестират много средства в образование. Ако в България някой каже, че ще инвестира в образование, ще го изядат. Веднага ще му скочат: ама това ли е най-важното сега? Защо тия пари да не се дадат за пенсии, защо не се вдигнат заплатите на полицаите, защо не се дадат пари за болници, детски ясли… Просто нямаме приоритети.
– И стигаме до вечния въпрос: кой е виновен?
– Така сме възпитани. Смятаме за нещо нормално байганьовщината, мързела, неграмотността, това, че свикнахме да живеем сред мръсотия. Хората нямат проблем с това. Пътувам често из страната и виждам, че всичката тая прекрасна природа, с която сме дарени, е затрупана с боклуци и на никой не му пука. За тия боклуци не е виновно правителството или световната конспирация. Ние сме ги изхвърлили по поляните и в реките.
Живеем в пазарно общество, много хора имат частен бизнес и съм забелязал, че всяка фирма прилича на шефа си. Ако шефът е дисциплиниран, работлив и старателен, всички във фирмата са такива. Ако е мърляв, мързелив и некадърен, всички във фирмата са такива. Този принцип важи и за политиката. При демокрацията големият шеф е народът, а политиците са неговите служители. Какъвто е народът – такива са и политиците му, нито по-добри, нито по-лоши.
Във Финландия след Втората световна война хората са умирали от глад по улиците. Съсипана, бедна, гладна държава. С неплодородна земя, покрита от сняг и лед през по-голямата част от годината. Но финландците не са мрънкали, не са чакали някой да ги „оправи“, а са запретнали ръкави, бачкали са здраво и само за няколко десетилетия са се превърнали в модерна, богата, просперираща държава. Сами. Без да чакат подкрепа.
Ние имаме много по-добри условия от тях – и като климат, и като природни дадености. Обаче не искаме да работим. Мрънкаме, оплакваме се и чакаме Спасителя. Месията. А такива хора няма.
Когато се провалим, никога не обвиняваме себе си, а някакви външни сили – лошо историческо наследство, световен заговор. И разчитаме да стане някакво чудо – мнозинството вярва в зодии, врачки, баячки, пророчества. Надяваме се, че някакви свръхестествени сили ще ни решат проблемите.
– Ще се научим ли да издигаме качествени хора във властта?
– Първо трябва да си отговорим на въпроса какви хора си представяме във властта. Сега социалните мрежи дават възможност на всеки да сподели въжделенията си и стана ясно, че повечето избиратели желаят държавата да се управлява от човек, който е нещо срещно между Батман, Робин Худ и Гала. Избирателите не искат някой, който да е професионалист в конкретна област, а мечтаят за някакъв супергерой, който зрелищно да трепе лошите и да раздава пари на добрите. Това ми напомня за филма „Идиокрация“, в който всички хора са неграмотни и избират президента си в кеч-състезание.
– Защо хем имаме право на свободен избор, хем не успяваме да излъчим добри политици?
– Защото нямаме критерий. Избирателите много повече се интересуват от това как изглежда един кандидат, отколкото от професионалните му качества. Опаковката е победила съдържанието. В социалните мрежи най-често се обсъжда дали някой политик е нисък, или плешив, или фъфли. Това е водещо в преценката на мнозинството.
В успешните общества хората харесват умните. Там интелектът, доброто образование, начетеността са издигнати в култ. У нас е точно обратното – на умните хора се гледа с подозрение. Всеки е чувал типично българския израз „абе мани го тоя, прави се на умен“. Дори не се допуска, че човекът просто може да си е умен. Предпочитат се хора от типа „аз съм прост и вие сте прости, затова се разбираме“. В такава ситуация е логично умните хора да напускат омерзени държавата и да отиват там, където качествата им ще бъдат оценени. България не обича умните. България обича тарикатите.
– Може ли да се каже, че „Певицата взема властта“ всъщност е историята на майкини в политиката?
– Вероятно има нещо такова. Всъщност майкини живеят изцяло в социалните мрежи – през тях възпитават децата си, там получават медицински съвети, там се учат да изпитват дълбоки оргазми. Мрежата е превзела съзнанието им и вече са до такава степен зависими от нея, че ако им изключиш интернета, ще умрат.
– Ще дойде ли момент, когато добрите в политиката ще победят лошите?
– Няма да дойде, защото конфликтът в политиката не е между добри и лоши, а между едни лоши и други лоши. Те ще се бият дотогава, докато не се унищожат взаимно. Дано поне един да оцелее, за да има кой да изгаси лампите и да пусне химна.
