Интервю на Аделина Делийска
14.06.2023
– Г-н Сиромахов, какво ви подтикна да напишете последната си книга с провокативното заглавие „Бай Тошо” – зачестилите разговори за изкуствения интелект, или отсъствието на естествен у толкова много партийни и държавни ръководители?
– Прочетох във вестника, че в Дания основали политическа партия, управлявана от изкуствен интелект. Помислих си какво би станало, ако в България изкуствения интелект се въведе в държавното управление. И си представих как безпристрастната логика на машината се сблъсква с неразгадаемите правила на нашенския манталитет. Реших, че от това може да излезе добър сюжет.
– Днес в България управляват елитите, произведени от предходните елити. Защо обаче нито преди нито сега тези елити не постигат резултати в преследването на демокрацията и все се провалят?
– Защото не са елити. В България елит е имало до 1944 година. После е избит и на негово място са дошли каскетите. Днешните политици са техни ученици и верни последователи. Те нямат представа какво е демокрация.
Но това не е толкова страшно. По-страшното е, че избирателите нямат представа какво е демокрацията и как функционира държавата. От години говоря, че в средното училище трябва да се въведат часове, в които бъдещите гласоподаватели да се научат как функционира демократичната държава.
Да научат гражданските си права и как да ги защитават.
Да научат как трябва да работи съдебната система и да осигурява върховенство на закона и справедливост за всички.
Да разберат какво означава разделението на властите.
Да научат каква е работата на парламента, на правителството, на президента. И защо е важно решенията да се вземат публично и прозрачно от тези органи, а не от сараите в Росенец или зайчарника в Банкя.
Да осъзнаят, че властта не са някакви случайни хора, които държат една торбичка с пари и хвърлят от нея каквото и колкото им скимне.
И че тези пари всъщност не са на властта, а са взети от всички нас. А хаотичното им раздаване не води до забогатяване, а до общото ни обедняване.
Да научат за какво служат данъците и как да контролират разпределянето им.
Да разберат, че демокрация означава активно участие от всички граждани, а не „абе ще сложим там един пич и той ще оправи всичко“
И най-вече да осъзнаят, че хората, избрани на държавни постове, са изпратени там не за да управляват, а да служат.
Докато не си научим тези уроци, нищо добро не ни чака.
– Според вас защо все още има българи, които продължават с носталгия да гледат назад във времето на реалния управник Бай Тошо, Тато и прочее умилителни имена, с които хората го наричаха?
– От невежество. Тези хора са си изградили нереална представа за „Бай Тошо“. За тях той е символ на някакъв мъдър и благ държавник, който бащински се грижи за народа си. Тази представа обаче няма нищо общо с историческата истина. Истинският Бай Тошо беше един полуграмотен човек, който беше превърнал България в затвор. При неговото управление всички бяха равни в бедността. Тази система смачкваше талантливите и работливите и ги приравняваше до некадърните и мързеливите. Хиляди човешки съдби бяха съсипани. Цветът на нацията беше избит. Само много глупав човек може да изпитва носталгия към това време.
– Прави впечатление, че вие не участвате активно в политиката като повечето ви колеги от тв 7/8, където водите „Шоуто на Слави” и сте един от сценаристите в екипа, защо?
– Защото партиите изискват от членовете си послушание, а аз не мога да бъда послушен. Свободният човек не може да се движи в партийни коловози.
– А може ли един писател, сценарист, драматург да е обективен, ако пряко се ангажира с определена партия, според вас?
– Невъзможно е. Аз пиша политическа сатира. Не бих могъл да го правя, ако съм партийно обвързан. Вероятно си спомняте, че преди 1989 година вестник „Стършел“ беше орган на ЦК на БКП. Затова и хуморът му беше уродлив – осмиваше чичо Сам и „гнилия капитализъм“, но не смееше да публикува и ред срещу нашенските безобразни властници. Въпрос на избор е – или си партиец, или си свободен писател.
– Разкажете, моля, как започна работата и сътрудничеството ви с хората от екипа на Слави и само от професионален консерватизъм ли продължавате да работите с тях или ви свързва и друго?
– Не зная какво се крие зад термина „професионален консерватизъм“. Аз мога да работя само с хора, които харесвам и чиито професионални стандарти са високи. В българските телевизии няма по-професионален екип от нашия. Много съм научил от колегите си и заедно сме постигнали изключителни успехи в телевизионния занаят. Дай Боже всекиму!
– Шумовете в общественото пространство, разделенията и нескритата омраза сред хората как се отразяват на един писател – демотивиращо или като благодатна почва за творчество?
– Тези неща не са ново явление. Винаги са съществували, просто сега станаха по-видими заради социалните мрежи. Старая се да не им обръщам повече внимание, отколкото заслужават.
– Какво мислите за „канселирането” в социалните мрежи, в медиите и изобщо за /не/свободата на изразяване у нас? Тази рана може ли само с хумор да се излекува?
– Кенсъл-културата за щастие все още не е дошла в България. Тя е продукт на така наречената политическа коректност, която е потресаваща глупост.
Под маската на загриженост да не нараним нечии чувства, всъщност се крие брутална цензура.
Но тези неща са временни и бързо отминават. Махалото на историята се люшка от едната крайност в другата.
– Често пишете за кривиците в образованието, в семействата и възпитанието на подрастващите. Защо тази тема е толкова важна, а й се обръща твърде малко внимание?
– Защото за днешните българи образованието и възпитанието не са ценност. Българите се провалят като родители, те не умеят да възпитават добре децата си. Учат ги на себичност и егоизъм. Отглеждат в семействата си малки агресивни, егоистични простаци, които порастват и се превръщат във възрастни агресивни и егоистични простаци. А от образованието изобщо не се интересуват. За повечето родители училището не е храм на знанието и напредъка, а просто някакво място, където някой да занимава децата им, за да не им се пречкат вкъщи. От възрожденските идеали за просвещение не е останало нищо.
– Ако родители ви поискат съвет затова как да опазят децата си в смутните днешни времена в морален аспект, какъв съвет бихте им дал?
– Да говорят с децата си.
– Как бихте коментирал съставянето на редовно правителство и коалиционно мнозинство между довчера непримирими опоненти, които днес са ортаци с Пеевски?
– България може да е най-изостаналата държава в Европейския съюз, но пък за сметка на това е най-смешната. Сюжетите, които създава политическата класа, са толкова абсурдни, че никое нормално въображение не би могло да ги роди.
Представяте ли си през 1876 година Бенковски да беше казал на Хвърковатата си чета: „Господа, малко хора сме, очевидно нямаме мнозинство, затова се разбрахме с турския султан да управляваме на ротационен принцип – девет месеца ний, после девет месеца – той. Султанът обеща да ни даде да назначим за валии наши хора, а в замяна на туй ний се наемаме да го вардим да не го вкарат в затвора“.
Властта е в ръцете на дребни тартюфовци с нестихваща лакомия. Нискочели тарикати, които за пет лева са готови да продадат и майка си.
Сещам се за онзи велик фейлетон на Алеко „Разни хора, разни идеали“. Помните ли това: „Дрънкат ми някои диванета, че можеш, кай, да напреднеш, ама трябва да бъдеш, кай, подлец. Бошлаф! Подлец ли!? Архиподлец ти ставам аз тебе, брайно, ама де оня късмет!“
Напомня ли ви на нещо? Ето ви още: „Ура, да живее амнистията!… Тази амнистия призна, че всичките наши дела са вършени за спасението, за славата и за величието на България… Ха-ха, ха-ха…“
– Кой е най-краткият виц, или афоризъм, или строфа, с които бихте описал животът днес, тук и сега?
– Сложен народ – силна държава.
