Интервю на Людмила Еленкова
Lira.bg, 26 май, 2023 г.
– Г-н Сиромахов, позволете ми първо да кажа в стила на Бай Тошо, като пионерче, расло в неговото време, мъмрено и награждавано пред огромния му портрет – поздравявам ви за дръзновеното хумористично четиво! Разчитате ли първо на носталгията у читателите, които ще видят познатата физиономия на корицата и особено заглавието – “Бай Тошо”?
– В социалните мрежи постоянно се върти една такава мантра „по байтошово време хлябът струваше 30 стотинки, билетчето за трамвая струваше 6 стотинки…“ Сякаш най-важният критерий за просперитет е всичко да е евтино и да сме равни в бедността. Тази носталгия по тоталитарните времена е нелепа. При по-възрастните хора донякъде мога да я разбера – нормално е да жалиш за времената, в които си бил млад, силен и сексуално активен. Но е смешно, когато хора, родени след 1990-та година започнат да обясняват колко хубаво е било „по байтошово време“. Някой им е казал, че тогава всичко е било евтино, но не им е разказал за мизерията, за тормоза върху свободните хора, за доносничеството, превърнато в занаят, за невъзможността да пътуваш извън затвора, очертан от държавните граници. Копнежът по робството е плашещ.
Аз съм се опитвал да споря с такива хора, но в днешно време спорът е невъзможен. В България повечето хора не са възпитани да слушат други гласове освен своя. Тук всеки си знае всичко по рождение и ако не си съгласен с него, се обижда. А и напоследък заради всеобщия достъп до социалните мрежи мненията започнаха да надделяват над фактите.
– И решихте да ги оборите с проекция на Бай Тошо, или идеята за книгата ви след някой от поредните избори ли се появи?
– Всичките ми книги са по действителен случай. Безпътицата на обществото не е нова идея, тя не се е появила внезапно през последните няколко години. Правителствената криза е просто резултат от липсата на посока, в която обществото да се движи. А отказът от участие в политическите процеси освобождава широки пространства за появата на диктатори. Аз съм израснал във време на диктатура и зная колко отвратително е да живееш в режим, който тъпче свободата и човешкото достойнство. Затова се ужасявам, когато чувам въжделения за „твърда ръка“ и еднолична власт.
Много малко българи всъщност искат върховенство на закона. Повечето искат правила, които да важат за всички други, но не и за самите тях.
– Само български синдром ли е политиците да действат като марионетки, а друг да дърпа конците?
– Марионетни политици има във всички изостанали общества – в латиноамериканските и африканските държави, там, където политическата култура е ниска и хората лекомислено се оставят да ги води някой master of puppets.
В модерните държави гражданите осъзнават, че те назначават политиците и ги изпращат във властта, за да вършат работа. Парламентът е огледало на обществото, той е точно толкова качествен, колкото е качествен народът.
– Какви управленски ходове да очакват хората от изкуствения интелект Бай Тошо?
– Бай Тошо е олицетворение на наивните представи на голяма част от хората за това какво всъщност представлява властта. Избирателите очакват от политиците да са някакви всесилни супергерои, които внезапно да решат всичките им проблеми. Да направят всичко евтино (или направо безплатно), да дадат повече почивни дни, а най-добре ще е изобщо да не работим – само да ядем и да пием. Очакванията на голяма част от избирателите се свеждат именно до това. И те дълбоко вярват, че някой като Бай Тошо може да им осигури такъв безгрижен живот. За тези хора властта не е средство за постигане на обществен напредък, а някакъв дядо Коледа, който обикаля с шейната си (или с джипката) и хвърля незаслужени подаръци на населението.
– Може ли да се противопоставим на такава гигантска манипулация или не ни остава нищо друго освен да се примирим?
– Разбира се, че можем да се противопоставим, стига да искаме. Ние не разбираме възможностите, които ни дава демокрацията. Отказваме да бъдем активни граждани и да се възползваме от инструментите ѝ. Вместо това предпочитаме да мрънкаме и да се оплакваме, че живеем зле. Българинът възприема себе си винаги в страдателен залог. Той не се мисли за действащ субект на собствения си живот, а за нещастен обект, върху който постоянно се стоварват злонамерени сили. Свикнали сме да се изживяваме като жертви, вместо да положим някакви усилия, за да се превърнем в ковачи на съдбата си. Постоянно регистрираме с някаква мазохистична наслада провала си и се самосъжаляваме. Всеки порив за действие предварително е отречен.
Не искаме да носим отговорност за решенията си, винаги я прехвърляме на някой друг. По-удобно ни е да вярваме, че „така ни било писано“, че всичко е предречено и няма смисъл да правим каквото и да било. Затова толкова популярни у нас са всякакви врачки, гадатели, астролози и пророци. Техните фалшиви предсказания са оправдание за мързела и леността ни. Защото, ако всичко е предначертано, какъв е смисълът да работиш, да променяш средата, да се самоусъвършенстваш…
Копнежът по Бай Тошо е продукт на едно мързеливо, неграмотно и безпътно общество. У нас глупавият е по-уважаван от умния, лъжецът печели повече от почтения, мързеливият живее по-богато от работливия, тарикатът е на власт. А всички вкупом се давят в лепкавото блато на завистта.
