сп. „Тя”, 28 ноември 2008

1070

сп. „Тя”, 28 ноември 2008
Иво Сиромахов:

Целият съм в белези от „падания”. Но си ги обичам…

– Освен сценарист в „Шоуто на Слави“ ти си…
– Освен сценарист съм автор на книги, които се продават много добре. Последната ми книга “Дневници и нощници” цяло лято беше на първо място по продажби, като изпревари новите книги на Джон Гришъм, Паулу Коелю и Лий Чайлд. Освен това съм човек с прекрасно семейство, да са ми живи и здрави. И още няколко други неща съм, но тях ще ги запазя в тайна.
– Сценарият ли е най-важен за успеха на едно шоу?
– Сценарият е само един елемент от успеха на шоуто. Много важно е кой ще го говори този сценарий. Мога да напиша перфектен сценарий, но ако го говори Азис, той ще звучи нелепо и жалко. Това е все едно да ме питате кое е най-важното в един автомобил – двигателят, купето или водната помпа. Дори да сложиш на един “Трабант” двигател от “Мерцедес”, той пак ще си остане “Трабант”.
– Защо избра да се занимаваш с писане – не е ли това много недоходоносно занимание?
– Всяко занимание може да бъде доходоносно, ако го вършиш добре. На мен писането ми носи много добри приходи.
– За какво си струва днес човек да „хване перото“?
– Мен лично най-силно ме провокират глупостите, с които сме заобиколени. Всичкият псевдоелит, който само разхожда новите си парцалки и е един безкраен генератор на простотии. Хората, които са си повярвали и се изживяват като “важни”. Много боклук има в така наречените “светски среди”. Боклук, който както и да е опакован, си остава боклук.
– Напоследък сякаш повече хора пишат, по-малко четат – има ли нещо вярно в това твърдение?
– Проблемът не е, че пишещите са повече от четящите. Проблемът е, че повечето от пишещите не четат.
– Щастлив ли си, когато видиш някой с твоя книга в ръка?
– Разбира се. Това е много приятно усещане. Аз пиша, за да ме четат. Не пиша с идеята да вляза в историята или да се харесам на тесен кръг съветски учени. Големите тиражи на книгите ми ме радват.
– А когато чуеш да си пеят песен с твой текст?
– Вълнуващо е. Да чуеш 30 хиляди гърла, които викат думички, написани в тревожна самота пред компютъра – това е невероятна тръпка.
– Защо според теб рефренът на Цеко Сифоня пожъна такъв успех?
– Не е само рефренът. Самият образ на Цеко Сифоня е много успешен, защото с него аз и Краси Радков напипахме един истински и актуален персонаж – селянинът, който на всяка цена иска да се набута в световния шоубизнес. Нещо като музикалния Бай Ганю. Публиката се смее на Цеко Сифоня, защото е виждала подобни хора в живота.
– След като създаде „Оптимистична теория за българския SEX“, посегна към дневниците на известни исторически личности. Как реши кои да влязат в книгата?
– В “Дневници и нощници” избрах тези, които са ми най-интересни. Когато разрових биографиите им, установих, че великите хора, които са отворили огромни пространства пред съвременната цивилизация, също са били жертви на заблудите си, на нагоните си и на комплексите си.
– Интересно ли е „под полата на историята“?
– Под всяка дамска пола е интересно. А историята е кучка, така че под нейната пола е особено вълнуващо.
– Как мислиш – във времето на Клеопатра или днес е по-интересно за живеене?
– Не знам. Не съм живял във времето на Клеопатра, а и не съм сигурен, че бих искал да живея точно тогава. Както не съм сигурен и че бих искал да живея точно днес. Но нямам избор.
– Ти в кой век би избрал да се случи животът ти?
– Мечтая си за ранното Средновековие. Времето на рицарите. Не че са живели добре – напротив. Живели са трудно и гадно, но са имали смисъл. И не само животът им е имал смисъл, но и смъртта им.
– Има ли съвремието ни ценностна система?
– Ценностната система не е белег на времето. Тя е нещо лично. Всеки си подрежда приоритетите по различен начин. За един приоритет е да напише книга, за друг – да си покаже новите дрехи в “Син Сити”, за трети – да си изхвърли боклука през прозореца. Не знам кое от всичките тия неща е приоритет на съвремието.
– Шоу ли е животът?
– Истинското шоу е смъртта.
– Лесно ли продължаваш напред след като си срещнал препъни камък?
– Нищо в живота ми не е ставало лесно. След като съм паднал, ставам трудно и продължавам с белезите от падането. Целият съм в белези. Но си ги обичам, защото те са личната ми история.
– Красотата или хуморът ще спасят света?
– Светът е неспасяем. Красотата може да спаси една вечер, хуморът може да спаси един разговор. Но универсална рецепта за спасение няма.
– Ще загубиш ли ума и дума, ако красива жена те покани на питие?
– Не съм човек, който губи ума и дума от такива неща.
– С какво би се опитал да спечелиш сърцето й?
– Ами аз вече съм спечелил сърцето й. Сега съм в по-сложния етап – как да го задържа това сърце.
– А с какво всъщност една жена може да те впечатли?
– С големи цици. Шегувам се… Всъщност не се шегувам. Визията е много важна, защото от нея тръгват първите тръпки между хората. Но за да ме впечатли наистина една жена, трябва да има и красив ум. Да умее да ми каже нещо, което да ме заинтригува. Има хора, които и за времето да ти говорят, пак са ти интересни. А има и други, които съсипват и най-интересната тема с баналните си фрази и клишета.
– Преди време на мода бяха моделите, после фолк певиците, сега нишата сякаш е празна… Има ли шанс интелигентната жена да спечели състезанието?
– Не мисля, че трябва да противопоставяме красотата и интелекта и да смятаме, че красивите задължително са тъпи, а грозните – умни. Познавам красиви жени, които са със забележителен интелект. Както и грозни жени, които са потресаващо тъпи.
– Знаеш ли какво четат синовете ти?
– Знам, защото често говорим на тази тема. Борис харесва исторически романи, а Мартин – фентъзита.
– Бъркаш ли се във възпитанието им, опитваш ли се да променяш нагласите им към заобикалящия ни свят?
– Какво значи “да се бъркам” във възпитанието? Аз съм им баща и съм длъжен да ги възпитавам. Най-важното, на което се опитвам да ги науча, е да имат критично отношение към света. Да анализират събитията и да си задават въпроса защо нещата се случват.
– Те споделят ли с теб? Търсят ли те за съвет?
– Говорим постоянно. Знам какво се случва с тях всеки ден и те знаят какво се случва с мен. Живеем в отношения на пълна гласност и нямаме тайни помежду си.
– Как приемат твоите текстове?
– Радват им се. Те изобщо се радват на всичко, свързано с мен. Давам си сметка, че за синовете си аз съм модел на подражание. А това е огромна отговорност.
– Патриот ли си?
– Откакто в България се появи една партия от малоумни националисти, стана неудобно човек да си признае, че е патриот. Въпреки това аз съм си патриот. Изпитвам силни емоции към пейзажи, улици, хора. Но не смятам, че патриотизмът се изразява в това да мразиш другите народи.
– Би ли умрял за Родината?
– Мисля, че ще съм по-полезен за Родината, ако съм жив. За какво й е на Родината трупът на Иво Сиромахов?
– А за някой друг?
– Ама защо настоявате да умирам? Рано ми е, живее ми се още.

Веселина Петрова,
сп. „Тя”, 28 ноември 2008

КОМЕНТАРИ

Коментара

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.