Иво Сиромахов: Книгите, които ме промениха

47

Сценарист, драматург, писател, актьор – така кратко и ясно може да представим Иво Сиромахов, а останалото всеки го знае, защото гледа Иво почти всяка вечер по телевизията.

Ето какво сподели Иво Сиромахов пред HighViewArt.com за книгите, четенето и часовете по литература:

„В българското училище има един отвратителен израз „задължителна литература“. Имаше го и по времето, когато аз бях ученик, има го, за съжаление, и сега.

Винаги съм се бунтувал против това. Как е възможно литературата да е „задължителна“? Нали смисълът на всяко изкуство е да доставя удоволствие? А в момента, в който нещо стане задължително, то престава да носи удоволствие. Как ви звучи – задължителна литература, задължителна музика, задължителни филми… Отблъскващо, нали?

А после се вайкаме, че учениците не четат. Е, как да четат? С какво ги привлякохте? С какво им помогнахте да открият красотата на великите книги? Да не говорим за тъпотиите, които се набиват в часовете по литература. „Какво е искал да каже авторът?“, „Пребройте анафорите и епифорите в стихотворението на Яворов…“ Чакайте бе, кой нормален човек брои анафори, докато чете поезия? И изобщо що не си… ама айде, да не ставам груб.

Убеден съм, че литературата не трябва да се преподава по тоя архаичен социалистически метод. Ужасно е учениците да треперят дали са зазубрили правилния анализ на „Под игото“, за да изкарат оценка. Отвратително е да ги карат да повтарят клишетата от учебниците, одобрени от някой спарен мозък в Министерството на образованието.

Изобщо – думата „книга“ е нелепо да бъде употребявана в едно изречение с думите „задължително“ и „трябва“.

Четенето е удоволствие, а освен това ни усъвършенства. Разбира се, може да станеш министър-председател и само с „Винету“, но ако искаш да си грамотна и образована личност са нужни поне още няколкостотин книги.“

Книгите, които са променили Иво Сиромахов са много, но той успя да сведе списъка до десет:

1. Приказки от Ханс Кристиан Андерсен

„Всяко дете започва пътешествието си в света на книгите с приказки. Помня как мама, седнала до леглото ми, четеше „Грозното патенце“. Кой не се е чувствал поне веднъж в живота си като грозно патенце?“

2. „Карлсон, който живее на покрива“ от Астрид Линдгрен

„Този „прилично дебел мъж в разцвета на силите си“ с перка на гърба и добро сърце, ми подари радостта от хумора в литературата. В учебната програма го няма, защото мозъците от министерството на образованието не могат да се сетят какво е искал да каже авторът с тоя политически некоректен персонаж.“

3. Пет приказки от Валери Петров

„Да си роден в една и съща страна с гений като Валери Петров е огромна чест. Не успях да се запозная лично с него, и това ще остане моята най-голяма несбъдната мечта. Но приказките му винаги ще живеят в сърцето ми.“

4. „Мечо Пух“ от Алън Александър Милн

„Хубаво е да знаеш, че някъде там има една гора, в която живеят Мечо Пух, Прасчо, Бухала, Йори и Зайо. В тази компания нито едно дете не може да се чувства самотно.“

5. „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън

„Навлязъл в романтичните години на откъсването от детството, трябваше някак да компенсирам тъжния факт, че момичетата не ми обръщат внимание. Намерих утеха в света на пиратите и взех страна в справедливата битка на капитан Смолет, доктор Лийвзи, кормчията Изреъл Хендз и другите срещу коварния Лонг Джон Силвър. Страхотна книга! След нея „Карибските пирати“ с Джони Деп ми изглеждаха просто като бледо упражнение по темата.“

6. „Спасителят в ръжта“ от Джеръм Дейвид Селинджър

„Като тийнейджър (или както му викахме по онова време „юноша“) започнах да усещам необосновани пориви за бунт срещу статуквото. Исках да съм различен и то не с проявления като Азис или Джорджано, а просто да се противопоставя на системата. „Спасителят в ръжта“ е точното четиво за такъв период от съзряването.“

7. „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

„Най-великата българска книга. През 1895 година Бай Ганьо е прост депутат. Днес, 120 години по-късно, Бай Ганьо вече е министър-председател. Какво зловещо пророчество!“

8. „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол

„Не зная кой идиот е сложил тая книга в списъка „детска литература“, но това е тежко недоразумение. „Алиса“ е книга, която можеш да разбереш чак след като си прочел поне стотина други книги. Най-малкото изисква особено чувство за хумор, за да се радваш на каламбурите на Хъмти-Дъмпти и да усетиш майтапа в сцената, в която Мартенския заек, Шапкаря и Катерицата пият чай под изчезващата усмивка на Чеширския котарак.“

9. „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов

„Овчарят Джендо от Медвен е единственият, който е успял правдиво, вълнуващо и иронично да разкаже българската душа. Да не говорим че има и огромен исторически принос. Ако не беше той, сега щяхме да знаем за Априлското въстание толкова, колкото знаем и за хан Кормисош.“

10. „Ако импресионистите бяха зъболекари“ от Уди Алън

„Когато не снима филми, Уди Алън пише разкази и според мен това е по-силната му страна. Той е авторът с най-странното и заразително чувство за хумор, което съм срещал.“

КОМЕНТАРИ

Коментара