Как прописах поезия

474

Скъпи приятели! Настъпи моментът да направя рязък завой в колебливата си творческа кариера. Реших да стана поет.

Стига съм писал проза. Сега всички пишат поезия.

Първо – защото е лесно. Достатъчно е просто да подредиш отвесно някакви безмислени думички. Не е нужно да пишеш в рими и в ритъм – те са окови за посредствените. Сега е модерно се пише, както ти дойде. И най-вече както не ти дойде.

Второ – много по-бързо е. Разказ се пише за седмица, роман – за около година, а поетичният шедьовър отнема не повече от двайсет минути, без да си даваш зор.

Освен това, за да напишеш разказ или роман, ти трябва все пак някакъв сюжет, а при стиховете е достатъчно да излееш баналните си чувства.

Така че – сбогом, проза! Здравей, поезия! Вливам се смело в редиците на българските поети, които в момента са около един милион. Защо да не станат милион и един, като в онова култово предаване на кака Лара?

Вярно, конкуренцията сред поетите е жестока, но и аз имам с какво да събера няколко лайка от чувствителните души във фейсбук. След което да си направя визитка „Иво Сиромахов, поет“. Добре ли е? А? А?

Седнах да сътворя първия си шедьовър. Но за какво да пиша? С какво да грабна сърцата на претенциозните и все по-взискателни литературни среди? Докато се чудех, огладнях и слязох до кварталното магазинче, за да си напазарувам. Обаче бях толкова отнесен в поетичните си търсения, че не съм усетил как са ми пробутали вчерашен хляб. Отначало се вбесих, но веднага след това усетих – ето я темата за първата ми поетична творба.

Прибрах се, седнах пред компютъра и сякаш невидима ръка движеше пръстите ми по клавиатурата. За минути стихотворението беше готово:

отидох в магазина

и си купих хляб

студен и корав

като сърцето ти

Ето това е голямото изкуство! Идва изведнъж и те отнася като карибски ураган. Как ми хрумват такива талантливи метафори… Постнах творбата си във фейсбук и след два часа вече имах шест лайка и един коментар. Шест лайка, хора! Аз съм гений! Е, вярно, коментарът беше твърде лаконичен и гласеше „tapo“. Но аз го приех хладнокръвно. Вероятно го е написал някой провален поет. Нормално е да ми завиждат. И Шекспир са го оплювали.

Окрилен от успеха си, веднага реших да се утвърдя като автор с втора творба. Но за какво да пиша сега? Темата за хляба вече е изконсумирана. Трябва ми нещо ново, нещо неочаквано.  Нещо модерно. Ами, да! Ето го:

Мтел стана А1

Глобул стана Теленор

А аз те видях

И ми стана

Не, аз наистина съм роден поет! Как успях само в четири стиха да комбинирам развитието на комуникационните технологии с деликатната еротика? Постнах го във фейсбук и събрах осем лайка. Очевидно популярността ми нарастваше с главоломна скорост. Коментарът отново беше един и пак хейтърски: „stiga s toq sex, we! aman ot nedoebani pisa4i!“

Е, много е грозно да се коментира не творбата, а личността на автора. Недоебан съм бил… Да не би па другите поети и поетеси да са доебани?

Разбрах, че се нуждая от поврат в творчеството си. Трябва да пиша по-сантиментално, по-лигаво, защото такива са очакванията на публиката. Все още не са готови за бруталната сила на перото ми. Плашат се от оголения нерв на словото ми.

С какво да им взема акъла? Забелязал съм, че всеки поет има стихотворение за дъжда. Счита се за връх в романтиката. Защо да не пробвам нещо такова:

 когато дъждовните капки

докосват

лицето

ти

вдишай

дълбоко

аромата на

есен

която пробива

като барабанно соло

спарената самота

на последната спирка

на метрото

Това с метрото направо ще ги изкърти! Любителите на поезията пътуват предимно с градския транспорт, така че последният ред със сигурност ще ги докосне… Може дори да ги просълзи.

Прав бях! Единайсет лайка за няма и три часа и половина. И първият положителен коментар: „mn e dobro“. Ами ето – рано или късно всеки гений получава заслужено признание.

Пак огладнях и си взех една купичка череши от хладилника. Хапвах си ги с кеф, докато се наслаждавах на възторзите на феновете ми във фейсбук. Обаче една костилка да вземе да ми заседне в гърлото и за малко щях да се задуша. Бах мааму! Тъпо ще е да умра тъкмо когато съм се наредил в пантеона на безсмъртните поети. Но черешите са като любовта… сладки са, но може да те убият. Е, сега откъде ми хрумна тази гениална мисъл? Това е просветление някакво. Сякаш Бог ми нашепва. И стиховете сами напират:

 Заседнала си в гърлото ми
като костилка от череша
от дървото в двора на баба ми
което отдавна е отсечено

Да! Да! Това е! Съвършенството живее в мен. Но колко много таланти са били прекършени поради липсата на характер… Сега трябва да проявя сила и да не се оставям славата да ме главозамае. Длъжен съм да продължа да работя, защото ако не го сторя, поколенията няма да ми простят…

в ъгълчето
на
устните
ти
стои
онази усмивка
която
никога
няма
да ми по
дариш

14 лайка и 4 коментара. Три хейтърски и едно смайли. Кво означава тва смайли сега? Радват ли ми се, или ми се подиграват? Дали пък не съм изпаднал в писателска криза?… Дали не е време да си дам кратка творческа почивка? Я да си пусна малко порно. То винаги ме е вдъхновявало. Пуснах си Джанис Грифит. Ах, каква мръсница е… Ох, ако ми падне… Ама когато стана световноизвестен поет, тя сама ще дойде при мен. И ще каже: „господин Сиромахов, обожавам стиховете ти, моля те да преспиш с мен“. А аз ще й кажа: „добре, айде, от мен да мине“…

Ах, Джанис, Джанис… Идеше ми да напиша нещо сексуално, но от опит вече знаех, че искрената еротика отблъсква читателките (виж по-горе стихотворението за Мтел). Затова го дадох по-завоалирано:

Косите ти са

гора от желания

в която искам

да се изгубя

Очите ти са

езера смълчани

в които искам да потъна

Гърдите ти са

бели върхове

които аз ще покоря

със устни

А по-надолу

се намира бездната

в която

ще загина

Е, с това вече избих рибата! 19 лайка и нито един коментар. Ами какво да коментират? Останали са безмълвни пред тоя гениален сонет. Те такова нещо не са чели през живота си.

Запалих цигара, за да отпразнувам триумфа си. Шест шедьовъра за един ден. Не е зле. Но още по-добре ще е да станат седем. Седем е добро число.

За какво да пиша сега? Продължавах да мисля за Джанис Грифит. Даже, докато пушех, ми се стори, че пръстите ми миришат на нея. Не че знам как мирише Джанис Грифит, но си представих, че мирише точно така.

Пръстите ми

миришат на теб

и всеки път

когато ги доближавам

до лицето си

за да си дръпна от цигарата

те вдишвам

С тази творба счупих всички рекорди. 23 лайка! А защо точно това стихотворение се оказа най-успешното в кариерата ми? Може би защото в него има скрита еротика? Може би не само поетите и поетесите са недоебани, а и читателките им? Не знам, не знам…

Беше време за равносметка. Направих обзор на цялостното си творчество и установих, че вече имам достатъчно материал за първата си стихосбирка. Модата в съвременната българска поезия повелява, че заглавието на стихосбирката трябва да е градско, многозначително и безсмислено. Затова реших да я кръстя „Вчерашни тротоари“.

Очаквайте я скоро по книжарниците, приятели! Разбира се, както е прието в литературните среди, ще направя и премиера на книгата с евтино вино и некадърен актьор, който ще прочете с жалък патос някои от стиховете ми. А аз ще стоя до него и ще кимам с горда простота.

КОМЕНТАРИ

Коментара