ХРАМ ЗА НИКОГО

5848
- Advertisement -

До черквата се стига трудно. Трябва да се провреш през високите бурени, да се откачиш от тръните на шипките, които дърпат дрехите ти и да внимаваш да не настъпиш някоя змия.
Но усилията си заслужават. Между дърветата е сгушена малката изоставена черква “Успение Богородично”. Всъщност – каквото е останало от нея. Каменните стени се издигат на около метър. Олтарът е разрушен, но владишкият трон е почти непокътнат.

Някога в тази черква сe e събирало цялото село. Правели са кръщенета, венчавки, погребения. Радвали са се и са плачели. Сега единствените признаци на живот тук са тревите, които никнат между каменните плочи на пода.
Селото се казвало Сръбски Самоков и е основано още по византийско време. След Освобождението го прекръстили на Попово. А през 60-те един диктатор харесал красивото местенце на топлия южен склон на Витоша и решил да си направи там резиденция. Изгонил хората от селото, а черквата взривил. Защото на едно място не може да има двама богове. Единият е излишен.

Днес диктаторът го няма, но и хората ги няма. Останали са само стените на разрушения храм.
Понякога тук се отбива възрастен мъж с тъжни очи. Времето е издълбало дълбоки бразди върху лицето му, а алкохолът е размътил погледа му. Мъжът сяда върху останките от каменния зид, втренчва се в мястото, където някога е бил олтарът и чака прошка. Бил е дете, когато съборили селото и взривили черквата. От детството му не е останало нищо. Не е останало нищо и от целия му живот.

Привечер идва млада жена и пали свещичка. Устните й беззвучно мълвят някаква молитва. Жената вярва, че тук, в разрушената черква, е по-близо до Бог, отколкото навсякъде другаде…

Нощта се спуска над храма, жената си тръгва през високите треви, а вятърът духва пламъчето и свещичката угасва.
Най-често в черквата идва местният луд. Той се изживява като църковен хорист и със силен глас пее песни в прослава на Бога. Песните са измислени от него и нямат установена мелодия. По някое време лудият млъква, заслушва се в някакъв невидим глас и започва да му отговаря: “Да… да… ще отида там… добре… няма да ме бият… не… никой няма да ме бие… да…” И отново запява песен за Богородица.

Петдесет години след като е взривена, черквата продължава да приютява слабите и безнадеждните.
Разрушеният храм е последна утеха за разрушените хора.

ИВО СИРОМАХОВ

КОМЕНТАРИ

Коментара

- Advertisement -

ВАШИЯТ КОМЕНТАР

Please enter your comment!
Please enter your name here

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.