Великите мръднали

 

Разликата между щъркелите и глупаците е, че глупаците никога не отлитат към топлите страни. Те зимуват в БНТ. И мътят простотии.

Последната простотия, която са измътили, носи помпозното заглавие “Великите българи”.

Някакви хора в БНТ са си задали въпроса кои са великите българи и понеже очевидно не са могли сами да си отговорят, призовали зрителите да пускат SMS-и.

И понеже не може да има критерий за измерване на величието, накрая най-велик ще се окаже този, който е получил най-много SMS-и. Посланието е просто – не е важно кой си и какво си направил, важно е само колко SMS-а ще получиш.

Класацията е толкова некадърно замислена, че в нея дори е включено едно село. Това означава, че за да попаднеш сред „великите българи”, не е задължително дори да си човек. Може и да си село. Или гугутка. Примерно.

Между другото това не е първият SMS-капан за държавната телевизия. Преди две години БНТ успя да опорочи конкурса за Евровизия, като допусна да спечели една група, за която SMS-и бяха пуснали само продуцентите й. (По-късно групата май не успя да избие парите за SMS-ите и се разпадна, но това е друга тема).

Сега историята се повтаря. Пак няма ясни правила и критерии, пак не е ясно защо се прави всичко това, а на всичкото отгоре са заставили Бойко Василев с изражение на притеснено-възбуден пингвин да обяснява колко интересно и показателно е всичко.

В крайна сметка всеки може да си прави каквито си иска класации, но в случая става въпрос за националната телевизия. Която се издържа от парите на данъкоплатците. И щом даваме парите, значи  имаме право да задаваме въпроси.

А най-важният въпрос е: какъв е смисълът?

Правим някакви класации, пускаме SMS-и, харчим пари, а „за отечеството полза никаква”, както казва Гогол.

Организаторите на този позорна кампания се оправдават, че това не било тяхна идея. Че подобна класация имало в Англия и те били взели идеята оттам.

Има обаче една съществена разлика между България и Англия. Британците имат основания да се гордеят както с миналото си, така и с настоящето си. А ние, българите, можем да се гордеем само с миналото си. Само това ни е останало.

Настоящето ни е неприятно и основната вина за това носят именно тези съвременни политици, попаднали кой знае как в класацията.

В Англия Маргарет Тачър би могла да се конкурира с Уинстън Чърчил, но у нас да съизмерваш Сергей Станишев с Георги Бенковски е малоумно.  

И защо не оставите мъртвите на мира? В 1300-годишната ни история има много достойни българи. Защо трябва да ровите костите им и да ги съпоставяте със съмнителни политици?

Омешването на живи и мъртви в една класация е чиста некрофилия. Става почти като при Вазов: “ведно да се бият живи и умрели”…

Трябва да си тъп като лишей, за да не схванеш, че няма база за сравнение на Азис с хан Аспарух.

Азис може да бъде съпоставян в музикални класации.

Стоичков може да бъде съпоставян в спортни класации.

Но Лили Иванова не може да се състезава с Кирил и Методий.

В крайна сметка изобщо не е важно кой ще бъде обявен за най-велик българин. Тази класация е обидна както за Ботев и Левски, така и за Стефка Костадинова. Когато си скочил 209 сантиметра, ти си велик спортист и няма никакво значение колко SMS-а ще получиш.

Добрата новина е, че тази нещастна кампания няма да има никакви последствия. Ще бъде забравена още преди да е приключила. Просто защото хората не са склонни да помнят глупости.

 

МОИТЕ НОМИНАЦИИ

 

Ян Бибиян – първият българин, стъпил на Луната.

Сънчо – този сърцат труженик на приспиването не се уморява всяка вечер да “идва от горица” само за да си изпее песничката. Освен това е кадър на БНТ, така че е с връзки. 

Тошко Африкански – славен герой, преборил престъпната групировка на Гривчо Страшникът. Верно, г-н Африкански е маймуна , но в класацията не се казва, че трябва да си задължително човек.

Бай Пърдешко – човекът, който пръв овладя енергията на стомашните газове, за да я използва за мирни цели.

Кура ми Янко – най-легендарният член в българския фолклор. Никой не знае кой е той и съществувал ли е наистина, но името му и до днес се носи от уста на уста.

 

 *

Текстът е публикуван в списание MAX, февруари 2007г.

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close