в. „Труд“, 26 октомври 2013

ивоИВО СИРОМАХОВ: СЕГА СМЕ ПО-ДОБРЕ ОТ ДОГОДИНА

 в. „Труд“, 26 октомври 2013

 Със сценариста и писателя ИВО СИРОМАХОВ разговаря ЕМИЛ СПАХИЙСКИ:

 

– Г-н Сиромахов, през последните дузина години екипът на “Шоуто на Слави” направи почти всичко, което може да се прави в телевизията – вечерно шоу, най-силните риалити формати – “Сървайвър”, “Гласът на България”, “Лорд ъф дъ шефс”… Стигнахте ли тавана на вашите възможности?

 – Човек никога не знае какви са границите на възможностите му. Но ако подхождаш към всеки проект отговорно и професионално, шансът да успееш е по-голям, отколкото ако си кажеш: “Аре бе, кво толкова, големата работа…” Което е типична българска черта.

 – Кой е форматът, който още не сте очертали? Какво ви предизвиква в телевизията след толкова време?

 – Телевизията има безкрайни възможности. Много по-интересни от това, което се прави в момента. Сега всички се хвърлят в еднакви форми. По единия канал пеят, сменяш го – по другия пак пеят. И всичко изглежда еднакво. Еднакво тъпо.

 – Огромна част от днешните телевизионни продуценти, сценаристи, редактори, монтажисти и режисьори са минали през “Шоуто на Слави”. Не е ли пилеене на ресурс да изпуснете толкова много кадри?

 – Това са естествени процеси. Във футбола добрите отбори имат големи школи, в които тренират стотици играчи. Но само 11 от тях стават титуляри и защитават фланелката. Останалите тръгват да търсят късмета си в други отборчета. Остава им утехата да казват: “Аз съм от еди-коя си школа.”

 – Жълтата преса написа за “поредната” ви раздяла със Слави. Ясно е, че не сте уволнен. Обаче. Не се ли страхувате, че може да дойде и вашият ред да си тръгнете?

 – Под нивото ми е да коментирам малоумните заглавия в жълтата преса. Съжалявам хората, които работят там и изкарват хляба си, като продават словесни изпражнения. Но по-лошото е друго. Медии, които определят себе си като “нежълти” и “сериозни”, постоянно вземат поводи от жълтата преса и коментират глупостите . По този начин те я легитимират. Признават й статут на източник на информация, какъвто тя не притежава. Така олекват и сериозните медии. Ето сега и вие ми задавате въпрос, инспириран от някакви жълти парцали. Защо изобщо трябва да го коментираме?

  В туитър написахте: Започнаха снимките на нов български сериал. За да не подвеждат зрителите, продуцентите са го нарекли “Рядко лайно”. Бихте ли доразвили тезата си?

 – Е, какво да доразвивам? Рядкото лайно може да се доразвие само до гъсто лайно.

 – Как гледате на цифровизацията? Какво е вашето определение за нея? И харесва ли ви рекламната кампания?

 – Не съм вещ в техническите въпроси, но предполагам, че цифровизацията е нещо хубаво, защото, доколкото разбрах, ще повиши качеството на сигнала. Като човек, активен в социалните мрежи, съм свидетел, че в интернет писането цифровизацията вече е доста напреднала. Масово се заменят букви с цифрички – четворката е заместила буквата Ч, шестицата – буквата Ш, тройката – буквата З, нулата – буквата О. Вероятно вървим към пълно цифровизиране. Лошото е, че цифрите са само 10, а буквите в азбуката – 30, но пък хората, които ги ползват, едва ли знаят цялата азбука, така че няма проблем.

 – В шоуто продължавате да се изкушавате да правите и политика – издигате кандидати за депутати, участвате във формирането на партии, дадохте шумен старт на живота на “България на гражданите” на Миглена Кунева.

 – Нека да направим едно малко, но важно уточнение – не сме давали старт на никаква партия. Подкрепихме Миглена Кунева като мажоритарен кандидат на президентските избори. Направихме го, защото смятаме, че тя има много повече качества от партийните кандидатури на БСП – Ивайло Калфин, и на ГЕРБ – Росен Плевнелиев. За разлика от тях тя е наистина доказан политик, познат и уважаван в Европа – беше еврокомисар на годината. Освен това е културен човек. Книгите, които тя е прочела, са много повече от кюфтетата, които са изяли другите двама кандидати за поста.

Подкрепата за Миглена Кунева беше част от нашата битка за мажоритарна избирателна система. Битка, която водим от десет години. Вярваме, че в политиката трябва да ни представляват изявени личности, а не партийни послушковци. Затова по времето на тройната коалиция се опитахме да предизвикаме референдум за смяна на избирателната система. Събрахме над 70 000 подписа, внесохме ги в парламента, в Министерския съвет и в президентството. И каква беше реакцията на тези институции? Никаква. Направиха се, че тия подписи ги няма.

Сега сме в същата ситуация – хората искат промяна, но политиците отказват да им я дадат. Ако се направят избори сега, със сегашния избирателен закон, в парламента ще влязат същите негодници.

 – Често критикувате медиите за тяхното бездушие към случващото се, но събитията опровергават тезата ви, че журналистите мълчат. Или не ви опровергават?

 – Ами аз не виждам някакви смели разкрития в медиите. Вие виждате ли?

Работил съм във вестник “24 часа” преди 15 години и зная, че тогава вестниците бяха много по-свободни, отколкото са сега.

Иронизираха властта – нещо, което е немислимо днес. Сега отношението към министрите и депутатите е като към свещени крави. Да не ги обидим, да не ги разсърдим… Това отношение, разбира се, е икономически обосновано. Преобладаващата част от рекламите в медиите идват от държавата. От еврофондове, от програми, разпределяни от министерствата. В тази ситуация няма как медиите да не са сервилни. Никой не смее да плюе ръката, която го храни.

Падението на медиите започна от момента, когато министър-председателите започнаха да канят главните редактори на вечеря. Един добър журналист не може да сяда на една маса с властта. Как ще пише след това за нея? Как ще защитава интересите на читателите си? Това е все едно прокурор да седи на една маса с човека, когото трябва утре да обвинява в съда.

 – Не знам, вероятно нямате достатъчно време да четете вестници. Лично аз виждам достатъчно почтени и смели колеги и прекрасни разследвания. Мислите ли, че обобщаването в стил “всички са маскари” е работещо?

 – Не съм казал, че всички са маскари. Казах, че медийната среда е отвратителна. И това не е мое злонамерено мнение, а обективен факт – в годишния индекс на “Репортери без граници” България е на последно място в Европейския съюз и на 87-о място в света по свобода на медиите. Струва ми се, че нямаме основания за национална гордост в тази област. Разбира се, че има и “бели лястовици”, има журналисти, които се опитват да практикуват професията си достойно и почтено, но те се броят на пръсти. А и нямат шанс да променят мръсните правила на играта. Как да се бориш за истината в страна, в която министър-председател редовно пуска заплашителни есемеси на главните редактори и издателите? Това нормално ли е според вас? Представяте ли си Ангела Меркел да пуска есемеси на редактора на “Шпигел”? Или Дейвид Камерън да заплашва издателите на “Гардиън”?

 – Какво мислите за събитията, които настъпиха след назначението на Делян Пеевски за шеф на ДАНС?

 – Пеевски не е най-големият гаф на властта. Това е удобната мишена за наивници. Да си намерим отрицателен герой, който да обере народното недоволство. А междувременно какво прави правителството? Какво прави за здравеопазването, което е фалирало? Какво прави за образованието, което се е превърнало в гето, произвеждащо неграмотни нещастници? Какво прави за икономиката, която е брутално рекетирана от държавата? Защо никой не говори за това? Мантрата “Кой предложи Пеевски?” вероятно е приятна за скандиране, но е напълно непродуктивна и води до задънена улица.

 – Вие имате ли идея какво трябва да се случи в България?

 – Има няколко прости, но ефективни мерки, които веднага биха дали положителен резултат: въвеждане на мажоритарна избирателна система, драстично намаляване на държавната субсидия за партиите, възможност за електронно гласуване, пряк избор на съдии, прокурори и полицейски шефове. Но такива промени никога няма да бъдат гласувани от парламента, защото това би означавало край на досегашната политическа класа. Депутатите знаят, че ако искат да запазят службиците си, трябва да бранят с нокти и зъби статуквото.

Много сериозен проблем е фактът, че повечето хора отказват да гласуват. На изборите в Германия преди месец излязоха 73 процента от избирателите. А във Варна, където бяха най-активните протести, само 20 процента гласуваха за кмет. Аз разбирам, че кандидатите са “хвани единия, удари другия”, разбирам, че никой от тях не става за кмет, ама излезте и гласувайте! Пуснете невалидни бюлетини! Задраскайте имената на негодниците, които партиите ви спускат! Изразете по някакъв начин несъгласието си! Защото отказът от гласуване е отказ от демокрация.

 – Вие сте актьор и писател. Целият ви екип е като киностудия – композитори, сценаристи, актьори, продуценти, балерини, че дори и папагал. Кога ще видим филм на “Седем осми”?

 – Когато се появи необходимост от това.

 – А какво ви казва душата на актьор вътре във вас?

 – Явно не ме познавате. Нямам душа на актьор. Нося душа на градинар.

 – Споменах папагал. Ако социологическите агенции го включат в проучване за доверие към политиците, къде мислите, че ще се появи? По-близко до Росен Плевнелиев и Кристалина Георгиева или до Бареков и Волен Сидеров?

 – Папагалът има здрави морални устои. Той е от старата школа. Не би влязъл в битка с хора, които превъзхожда интелектуално.

 – Когато екипът на сценаристите застане пред микрофоните, облечени в черно, в България става мрачно. Значи ще говорите сериозно. Може ли да развиете една оптимистична теория за българския народ?

 – Разбира се, че има оптимизъм. Оптимистичната ми прогноза е, че сега сме много по-добре, отколкото ще сме след една година.

 – Много весело бъдеще, няма що. Все пак не ви питам за оптимизъм в стил “Емо Чолаков” – и да гърми, усмихвай се, а в какво вярвате. Как бихте заразили хората, вашите зрители, да вярват?

 – Вярвам в талантливите хора. Всяка година български ученици печелят световни олимпиади по физика, по математика, по биология. А държавата, вместо да им осигури условия да се развиват тук, ги прогонва в чужбина. Това е тежко престъпление. Страната има нужда от мислещи хора, а не от безмозъчни чиновници.

 – Колко книги вече написахте? Чупите рекорди по продажби и останалите писатели се депресират. Какво мислите за българската литература?

 – Важното е читателите да не се депресират. Но явно не се депресират, защото доста купуват книгите ми. Радвам се на високи тиражи. Новият ми роман “Уважаеми зрители” разказва за медиите и унизителните им взаимоотношения с властта. Погледнал съм ги през очите на иронията. Защото ако не ги гледаме с насмешка, положението е отчайващо.

 – Съгласен съм – иронията е последното убежище на истината. Кой ви харесва повече – Дейвид Летерман или Джей Лено?

 – Никой от двамата не ме харесва. Те дори не подозират, че съществувам.

 

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close