сп. „Тя”, 28 ноември 2008

сп. „Тя”, 28 ноември 2008
Иво Сиромахов:

Целият съм в белези от „падания”. Но си ги обичам…

– Освен сценарист в „Шоуто на Слави“ ти си…
– Освен сценарист съм автор на книги, които се продават много добре. Последната ми книга “Дневници и нощници” цяло лято беше на първо място по продажби, като изпревари новите книги на Джон Гришъм, Паулу Коелю и Лий Чайлд. Освен това съм човек с прекрасно семейство, да са ми живи и здрави. И още няколко други неща съм, но тях ще ги запазя в тайна.
– Сценарият ли е най-важен за успеха на едно шоу?
– Сценарият е само един елемент от успеха на шоуто. Много важно е кой ще го говори този сценарий. Мога да напиша перфектен сценарий, но ако го говори Азис, той ще звучи нелепо и жалко. Това е все едно да ме питате кое е най-важното в един автомобил – двигателят, купето или водната помпа. Дори да сложиш на един “Трабант” двигател от “Мерцедес”, той пак ще си остане “Трабант”.
– Защо избра да се занимаваш с писане – не е ли това много недоходоносно занимание?
– Всяко занимание може да бъде доходоносно, ако го вършиш добре. На мен писането ми носи много добри приходи.
– За какво си струва днес човек да „хване перото“?
– Мен лично най-силно ме провокират глупостите, с които сме заобиколени. Всичкият псевдоелит, който само разхожда новите си парцалки и е един безкраен генератор на простотии. Хората, които са си повярвали и се изживяват като “важни”. Много боклук има в така наречените “светски среди”. Боклук, който както и да е опакован, си остава боклук.
– Напоследък сякаш повече хора пишат, по-малко четат – има ли нещо вярно в това твърдение?
– Проблемът не е, че пишещите са повече от четящите. Проблемът е, че повечето от пишещите не четат.
– Щастлив ли си, когато видиш някой с твоя книга в ръка?
– Разбира се. Това е много приятно усещане. Аз пиша, за да ме четат. Не пиша с идеята да вляза в историята или да се харесам на тесен кръг съветски учени. Големите тиражи на книгите ми ме радват.
– А когато чуеш да си пеят песен с твой текст?
– Вълнуващо е. Да чуеш 30 хиляди гърла, които викат думички, написани в тревожна самота пред компютъра – това е невероятна тръпка.
– Защо според теб рефренът на Цеко Сифоня пожъна такъв успех?
– Не е само рефренът. Самият образ на Цеко Сифоня е много успешен, защото с него аз и Краси Радков напипахме един истински и актуален персонаж – селянинът, който на всяка цена иска да се набута в световния шоубизнес. Нещо като музикалния Бай Ганю. Публиката се смее на Цеко Сифоня, защото е виждала подобни хора в живота.
– След като създаде „Оптимистична теория за българския SEX“, посегна към дневниците на известни исторически личности. Как реши кои да влязат в книгата?
– В “Дневници и нощници” избрах тези, които са ми най-интересни. Когато разрових биографиите им, установих, че великите хора, които са отворили огромни пространства пред съвременната цивилизация, също са били жертви на заблудите си, на нагоните си и на комплексите си.
– Интересно ли е „под полата на историята“?
– Под всяка дамска пола е интересно. А историята е кучка, така че под нейната пола е особено вълнуващо.
– Как мислиш – във времето на Клеопатра или днес е по-интересно за живеене?
– Не знам. Не съм живял във времето на Клеопатра, а и не съм сигурен, че бих искал да живея точно тогава. Както не съм сигурен и че бих искал да живея точно днес. Но нямам избор.
– Ти в кой век би избрал да се случи животът ти?
– Мечтая си за ранното Средновековие. Времето на рицарите. Не че са живели добре – напротив. Живели са трудно и гадно, но са имали смисъл. И не само животът им е имал смисъл, но и смъртта им.
– Има ли съвремието ни ценностна система?
– Ценностната система не е белег на времето. Тя е нещо лично. Всеки си подрежда приоритетите по различен начин. За един приоритет е да напише книга, за друг – да си покаже новите дрехи в “Син Сити”, за трети – да си изхвърли боклука през прозореца. Не знам кое от всичките тия неща е приоритет на съвремието.
– Шоу ли е животът?
– Истинското шоу е смъртта.
– Лесно ли продължаваш напред след като си срещнал препъни камък?
– Нищо в живота ми не е ставало лесно. След като съм паднал, ставам трудно и продължавам с белезите от падането. Целият съм в белези. Но си ги обичам, защото те са личната ми история.
– Красотата или хуморът ще спасят света?
– Светът е неспасяем. Красотата може да спаси една вечер, хуморът може да спаси един разговор. Но универсална рецепта за спасение няма.
– Ще загубиш ли ума и дума, ако красива жена те покани на питие?
– Не съм човек, който губи ума и дума от такива неща.
– С какво би се опитал да спечелиш сърцето й?
– Ами аз вече съм спечелил сърцето й. Сега съм в по-сложния етап – как да го задържа това сърце.
– А с какво всъщност една жена може да те впечатли?
– С големи цици. Шегувам се… Всъщност не се шегувам. Визията е много важна, защото от нея тръгват първите тръпки между хората. Но за да ме впечатли наистина една жена, трябва да има и красив ум. Да умее да ми каже нещо, което да ме заинтригува. Има хора, които и за времето да ти говорят, пак са ти интересни. А има и други, които съсипват и най-интересната тема с баналните си фрази и клишета.
– Преди време на мода бяха моделите, после фолк певиците, сега нишата сякаш е празна… Има ли шанс интелигентната жена да спечели състезанието?
– Не мисля, че трябва да противопоставяме красотата и интелекта и да смятаме, че красивите задължително са тъпи, а грозните – умни. Познавам красиви жени, които са със забележителен интелект. Както и грозни жени, които са потресаващо тъпи.
– Знаеш ли какво четат синовете ти?
– Знам, защото често говорим на тази тема. Борис харесва исторически романи, а Мартин – фентъзита.
– Бъркаш ли се във възпитанието им, опитваш ли се да променяш нагласите им към заобикалящия ни свят?
– Какво значи “да се бъркам” във възпитанието? Аз съм им баща и съм длъжен да ги възпитавам. Най-важното, на което се опитвам да ги науча, е да имат критично отношение към света. Да анализират събитията и да си задават въпроса защо нещата се случват.
– Те споделят ли с теб? Търсят ли те за съвет?
– Говорим постоянно. Знам какво се случва с тях всеки ден и те знаят какво се случва с мен. Живеем в отношения на пълна гласност и нямаме тайни помежду си.
– Как приемат твоите текстове?
– Радват им се. Те изобщо се радват на всичко, свързано с мен. Давам си сметка, че за синовете си аз съм модел на подражание. А това е огромна отговорност.
– Патриот ли си?
– Откакто в България се появи една партия от малоумни националисти, стана неудобно човек да си признае, че е патриот. Въпреки това аз съм си патриот. Изпитвам силни емоции към пейзажи, улици, хора. Но не смятам, че патриотизмът се изразява в това да мразиш другите народи.
– Би ли умрял за Родината?
– Мисля, че ще съм по-полезен за Родината, ако съм жив. За какво й е на Родината трупът на Иво Сиромахов?
– А за някой друг?
– Ама защо настоявате да умирам? Рано ми е, живее ми се още.

Веселина Петрова,
сп. „Тя”, 28 ноември 2008

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close