ИВО СИРОМАХОВ: Смеещият се човек е непобедим

Интервю на Кева Апостолова,
сп. “Театър”, бр. 4-6, 2014

– Ние, народът, като чуем, че някои е учил мъртви езици направо замръзваме от комплекси и започваме да преплитаме българо-диалектните си акценти пред него. Като преминал през Класическата, колко имахте по латински?

– Не помня оценките си, но едва ли са били високи. От гимназията помня най-вече свободния дух, възможността да общувам със светли умове, които наистина ми “отвориха очите”. Направиха ме любопитен към света и критичен към идеологиите и еднозначните “истини”. По онова време Класическата гимназия беше единственото наистина свободно училище в България. Свободата там беше начин на мислене и начин на живот.

– А с колко завършихте цялата гимназия? С тройка ли? Например на Явор Гърдев му личи, че е бил отличник там, ама вие май наистина сте я изкарали с тройка, а?

– Не бях отличник. Просто по онова време ми беше по-интересно да тичам след момичетата, отколкото да залягам над учебниците. Хормоните победиха знанията. И добре че стана така. Защото пропуските в образованието могат да бъдат наваксани. Но пропуските в сексуалното съзряване тежат цял живот.

– Да тичаш години наред из коридорите на класическата в периода, когато най-много се трупа у младия човек и после да пишеш това, което вие пишете, особено в Шоуто на Слави, не е ли куриоз?
– Не виждам нищо куриозно. Това че съм учил латински и старогръцки, не означава, че непременно трябва да стана преводач от древни езици. Всъщност много малък процент от съучениците ми продължиха да упражняват професионално класическото знание. Повечето са лекари, журналисти, артисти, юристи, философи. Някои дори станаха политици, за съжаление. Класическата гимназия не е матрица, от нея излизат всякакви хора.

– Ядосаха ли ви въпросите ми или продължаваме?

– Няма какво да ме ядоса. Въпросите Ви са възпитани и коректни.

– Така както се нахвърлих срещу вас в началото ( завършила съм гимназия „Генерал-полковник Христо Михайлов” в Михайловград/Монтана, където е пукнала първата пушка на славното антифашистко въстание от 1923 година и където поп Андрей…, а също Георги Димитров и Васил Коларов, да не говорим на Гаврил Генов или за самия Христо Михайлов, на когото беше кръстен града и гимназията ми), трябва да ви призная, че пиесата ви „Операция” никак не е за изхвърляне. НАТФИЗ ли помогна?

– Със сигурност не е попречил. В НАТФИЗ срещнах интересни преподаватели, от които научих много неща. Младен Киселов ме научи да търся трогателното във всяка история, Сашо Морфов ме научи да импровизирам, професор Каракашев ме научи да чета руската литература през призмата на личния живот на авторите.
Опитът на всеки човек е сбор от хората, които е срещнал в миналото си. Така че аз имах късмет. Моят сбор е все от големи числа.

Наистина пиесата ви „Операция” е супер crazy история, добро й е мястото в Сатиричния театър, но защо лично вие не я поставихте , нали сте проф-режисьор?
– Не е хигиенично човек да стои от всички страни на текста. По-добре е пиесата да бъде преведена на сценичен език от човек, който не е участвал в процеса на написването й. Така ще може да открие в нея неща, за които авторът не е подозирал.

Наистина пиесата ви е супер жестока метафора на днешния ни живот, жестоко криво огледало. Тя е енергийна цапаница от внушения на Йеронимус Бош, Дали, на Тодор Влайков, малко Станислав Стратиев, тук-таме Слави и…много Иво Сиромахов. … Имаше ли лабораторни чудеса по време на писането, които бихте споделили, или ъкъ?

– “Операцията” е написана по действителен случай. Пиесата е вдъхновена от една истинска операция на апендикса, която преживях преди няколко години. Разбира се, сюжетът е хиперболизиран, това е една гротеска. Но забелязах, че зрителите се смеят най-много на реалистичните моменти. Там, където разпознават жестове и ситуации, които са преживели. Няма нищо по-смешно от действителността.

София в голям процент захранва афишите на театрите в провинцията, и ако някоя постановка на нова българска пиеса в столицата не успее да се добере до имиджов, а не само касов успех, нейната сценична съдба приключва. В утешителния случай тръгва по издателства, влиза в книги, но сцена повече не помирисва. След Сатиричния има ли външен интерес към текста ви?

– Не мога да се оплача от липса на интерес към театралните ми текстове. “Българско криминале” вече беше играна в НАТФИЗ (изключително находчива постановка на Мартин Каров) и в Старозагорския театър. В момента преговарям за поставяне на “Любовни истории”, а току-що завърших и новата си пиеса “Правителство”. Така че през следващия сезон, живот и здраве, ще имам удоволствието да ви поканя на няколко премиери.

– У нас се роят постановки, в чиито актьорски състав са включени телевизионни звезди от ентъртеймънта. Те напомнят т.нар. черни трупи, бродещи от град на град с постановки за пари. Доста често подвеждат публиката, че правят изкуство, а то си е театрална чалга. Вашето отношение към темата?

– Нямам представа какво влагате в термина “театрална чалга”. Доколкото ми е известно, чалгата е музикален жанр. И къде поставяте границата между “изкуство” и “не-изкуство”? Театърът е площадно изкуство, той се е родил на улицата, а не в лабораторията на някой психопат. Той е народно изкуство, колкото и да се гнусят от тази дума комплексарите. Знаете, че в театър “Глоуб” пиесите на Шекспир са играни за пръв път не пред публика от театроведи и ядрени физици, а пред проститутки и амбулантни търговци. По онова време театралите не са презирали “простолюдието”, не са се самозаблуждавали, че превъзхождат публиката си.
Но вероятно според някои хора това е “не-изкуство”. А кое тогава е изкуство? Боси, обгърнати в бял пушек актьори да блуждаят в полумрачна сцена с бледи, измъчени лица и отчаяно да вият като курталански вълци към тавана. И в залата да има четирима зрители, от които трима са роднини на режисьора. А той да обяснява по медиите, че публиката не го интересува, защото правел “изкуство заради самото изкуство”. Не е ли твърде позорно това? Не бих платил 15 лева за билет, за да гледам два часа гърчове и припадъци.
Преди няколко години бях на фестивала в Единбърг. И видях как театрални звезди с десетки роли и награди, не се свенят да играят скечове на улицата и да събират хонорара си в шапка, сложена на тротоара.
Найджъл Кенеди не се срамува да свири с циганите в кръчмата.
Само тук, в България, заради балканските си комплекси се делим на “високо изкуство” и “презряно изкуство”. Така наречените “арт-среди” страдат от неизлечима парвенющина. Но дори и най-шарената папийонка да сложат, тя няма как да скрие цървулите им.
Какво лошо има в това лица, познати от телевизионния екран, да привличат публика в театъра? Заради тях в салона влизат зрители, които никога досега не са стъпвали в театрална зала. Това лошо ли е? Или трябва да ги изгоним и да сложим пред театрите надписи, че на спектаклите се допускат само научни светила от БАН?

Слави Трифонов (много израсна, най-добрият е в жанра!), често е за жалене, че трябва да изрича думи, налагани му от сценаристите – все висшисти, какъвто сте и вие. Наясно сме, че жанрът на шоуто е народен, хоризонтален, аристофанов (да ме прости великия древен, че смутих съня му ), плебсов, но вие минавате на юруш през „прегръдката, целувката, разсъбличането” и…стигате до „крайност”, ха-ха. Нямате ли срам от майките си, от децата си, нямате ли страх от бога? Я да чуем отговора – той е по-важен.

– Смехът не може да бъде ограничаван. Не може да бъде политически коректен. Не може да бъде фризиран. Смехът е свобода. Ако почнеш да си мислиш “ама сега дали няма да обидя някого, ама какво ще си помисли баба ми в Харманли”, ще си лицемерен, но няма да си забавен. Добрият хумор е директен, безсрамен, а понякога и богохулен. Той не признава авторитети, йерархии и етикеция.
Само свободният човек може да се смее с глас. Така както се смеят децата.
Смехът е огромна сила. Смеещият се човек е непобедим. Затова диктаторите най-много се страхуват от вицовете по техен адрес.

– Всичко ли е пари ?

– Така мислят само хората, които нямат пари.

– Нищо ли е да правиш високо изкуство?

– Няма високо и ниско изкуство. Има талантливо и неталантливо. Ако човек е талантлив и работлив, ще намери публиката си. Ако не е – ще виси в кръчмата, ще се налива с евтина водка и ще реве, че е неразбран. И ще се оправдава с чалгата, световния заговор, масоните, илюминатите, извънземните, “тия младите нямат никакви ценности, ние навремето какви бяхме..”, “държавата не милее за творците си”, “има геноцид срещу българската култура” и т.н.

– Тревогите и надеждите ви за българския театър?

– Нямаме причини да се вайкаме за състоянието на българския театър, нито пък имаме основания да се гордеем кой знае колко с постиженията му. Радостното е, че общата картинка е доста пъстра. Има всякакви представления за всеки вкус. В крайна сметка публиката решава кой спектакъл да живее и кой да умре.

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close