Пенсионер да се наричам първа радост е за мене

Пенсионер да се наричам първа радост е за мене

 

Българските депутати вече не искат да управляват държавни фирми и да разпределят пари от ФАР и САПАРД. Те искат да са пенсионери.

Умората от дългия преход очевидно си казва думата и пръв я е усетил депутатът Хърков от “Атака”, който пледира за ранно пенсиониране на народните представители и пенсия над 1400 лева.

Забележителен е идеологическият път, който са извървели хората от “Атака”. Преди няколко години те говореха, че се борят за справедливост и народни правдини. Сега вероятно са постигнали тези идеали и са повели битка за личните си пенсии. Така е то. Лесно е да се бориш за принципи, трудно е да живееш според тях.

Сред вносителите на този проект са и държавници като Петър Берон и Николай Свинаров. Аргументът на борците за достойни собствени старини е, че след края на мандата си някои депутати не можели да се адаптират отново към нормален социален живот и мизерствали.

Хърков твърди, че имало бивши народни представители, записани в Бюрото по труда. Това според мен е чудесно. Излиза, че у всеки човек рано или късно се пробужда желанието да поработи нещо. Но още по-радостен е стремежът към пенсиониране. Той е знак, че сме държава с развита икономика и социално дело. Държава, в която трудещите се мечтаят за пенсия, за да могат най-после да го ударят на живот. Особено ако са депутати.

Предложението на Хърков и компания е чудесно, но е твърде плахо. Защо само големи пенсии? Нима Владо Кузов не заслужава и детски надбавки? Имат ли основание депутатите да искат ранно пенсиониране? Безусловно. Професията на народния представител е тежка и съсипваща. Стане сутрин, па хукне към парламента, сирената на служебния му мерцедес пищи, та ще му спука тъпанчетата, по джиесема непрекъснато му звънят досадници да му предлагат рушвети, а той се чуди как да им откаже, без да ги обиди.

Или пък не им отказва и така подлага съвестта си на жестоки морални угризения… Влезе депутатът в пленарната зала, па си троши краката да тича между банките и да гласува с 9-10 карти. А вечерта вместо да го оставят да си почине, го мъчат с разни коктейли и партита, та човекът не може да вдигне глава от ядене и пиене в служба на Отечеството. Живот ли е това?

Опитайте се да живеете при такъв режим и на 55 години наистина ще сте развалина и ще сте си заслужили 1400-те лева.

Държавата не само трябва да отпусне на тези мъченици висока пенсия, но е редно да се помисли и за някои други малки жестове, които им дължим. Например да им се дадат пожизнени апартаменти. Не може човек, отдал силите си за благото на Родината, да живее в частен имот. Той трябва да получи “народно жилище”, а разноските за ток, парно, вода и телефон да се поемат от държавния бюджет.

Добре е след пенсионирането да им останат и служебните мерцедеси. Съгласете се, че ако един бивш народен представител тръгне да се разхожда по улиците или се качи в градския транспорт, той веднага ще бъде обграден от стотици благодарни избиратели, които ще искат я да му вземат автограф, я да му целунат ръка. Народната любов е тежко бреме и това депутатите много добре го знаят. Защо трябва да им го причиняваме и след края на мандата им?

Емел Етем също може да даде своя дан за пенсионираните слуги на народа. Тя трябва да измисли някакъв телефонен номер за спешни случаи и извънредни ситуации. Нещо като телефон 112, но само за бивши народни представители. На този номер те ще могат да звънят, ако им се развали бойлера или пък простатата им вземе да ги алармира.

Но най-важно за пенсионерите-депутати е да им се осигури заслужен отдих, финансиран от бюджета. Те трябва да бъдат изпращани на курорти в Испания, Франция, Италия, Португалия, където ще могат не само да почиват, но и да споделят с тамошните си колеги богатия си демократичен опит в усвояването на еврофондове под мотото “И ний сме взели нещо от света…”. В това отношение нашите хора притежават безценно ноу-хау.

Грижата за пенсионираните парламентаристи не бива да е привилегия само на държавата. Много фирми с радост биха се включили в благородната дарителска кампания да осигурят на бившите големци такъв лайфстайл, че да не се чувстват изолирани от активния живот. Например веднъж седмично да има безплатно чалга-парти за пенсионирани депутати. А след партито да им се осигуряват компаньонки на преференциални цени.

Защото в едно демократично общество всеки има право на любов.

На фирмите-дарителки държавата трябва да даде данъчни облекчения или най-добре тотално да ги освободи от данъци. Само по този начин ние като морално отговорно общество ще докажем, че ценим заслугите на онези, които с пот и кръв защитават правото ни да живеем в свободна държава, в която свободно се говори, свободно се работи и свободно се краде.

В заключение бих искал да споделя огорчението си от начина, по който българските граждани реагираха на идеята за високи пенсии и ранно пенсиониране на депутатите. 99 процента са против тази благородна инициатива, а някои от тях дори псуват!

Явно обществото не е съзряло, за да види трудното битие на народните избраници, тяхното себеотрицание и жертвоготовност на ползу роду. Явно все още не сме дораснали да оценим заслугите на тези строители на съвременна България, които насила пратихме в Народното събрание да вадят кестените от огъня на голямата политика, за да можем ние, неблагодарните избиратели, да добруваме.

Време е да сменим чипа в главите си, както казва един политик, разкъсван между горската реституция и властта. Време е да се замислим.

 

 

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 28 ноември 2008

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close