ОЧИЛА

ОЧИЛА

Автор на илюстрацията: Ива Сашева

Автор на илюстрацията: Ива Сашева

Съучениците му викаха Слепия.
Не беше сляп, но очите му бяха болни и се налагаше да носи очила с големи диоптри.
Зад огромните лупи лицето му изглеждаше неестествено и това беше повод да отнася всекидневни подигравки. Криеха му тетрадките, ритаха му чантата, обиждаха го. Понякога го замеряха и с камъни. Когато си на десет години, нямаш милост към по-слабите.
Често ядеше бой без причина и очилата му бяха счупени. Виждаше свят разсечен от пукнатините на лещите.
Живееше с дядо си. Никога не беше виждал родителите си. Нещо беше станало с тях, но какво точно – Слепия не знаеше. А и не беше сигурен дали иска да знае. Човек не може постоянно да носи огромен товар мъка. Все някой ден мъката ще го смачка.
След училище съучениците му тръгваха да играят футбол, а той отиваше до изоставената гара и сядаше до релсите.
Тук от години не минаваха влакове, но Слепия вярваше, че точно от тази гара някой ден ще се махне завинаги от злобните си съученици.
Днес беше специален ден. Дядото подари на Слепия нови очила. Зад тънките сребърни рамки и красивите стъкла лицето му грееше.
Момчето прегърна дядо си и тръгна към училище. Щом се скри зад ъгъла, прибра новите очила в чантата и сложи счупените. Не искаше да го бият заради подаръка.
През всяко междучасие бъркаше в чантата и проверяваше дали очилата са там.
Там бяха.
Часовете свършиха и Слепия тръгна към гарата. Седна на буренясалия перон и се ослуша. Наоколо нямаше никой.
Отвори чантата и извади новите очила. Сложи ги и погледна през тях.
Всичко изглеждаше съвсем различно. Светът отново беше цял.
Слепия си пое дълбоко въздух. Отдавна не беше виждал нещо толкова красиво. Стори му се, че и цветовете са други. И тревата беше по-зелена, и небето беше по-синьо.
Но имаше и още нещо. Нещо, което само очилата виждаха.
По релсите се зададе бял влак. Спря на гарата и отвори врати. Кондукторът се поклони на Слепия и го покани да се качи.
– На мен ли говорите? – попита момчето, но на перона така или иначе нямаше други хора.
Той свали очилата и всичко изчезна.
Нямаше влак, нямаше кондуктор, само трева около релсите.
Слепия пак сложи очилата и се загледа напред.
През поляната право към него крачеше млада жена с дълги коси.
Тя стигна до него, усмихна се му се и го погали по бузата.
– Мамо? Ти ли си, мамо? – каза момчето.
Нещо изсвистя във въздуха. Слепия усети остра болка в лицето и падна по гръб. Някъде наблизо се чу детски смях.
Слепия опипа тревата до себе си и ръката му хвана камък. Беше още топъл от ръчичката, която го беше стискала допреди малко.
До камъка лежаха и новите очила. Ударът беше поразил целта.
Момчето сложи очилата си и погледна през счупените стъкла. Светът беше по-грозен и по-напукан и от преди.
Слепия зарови лице в тревите и остана неподвижен.
Нямаше сили дори да се разплаче.

КОМЕНТАРИ

Коментара


One thought on “ОЧИЛА”

  1. Митко Хаджиев says:

    Здравейте,

    Дали разказа би могъл да има продължение?
    Ако напишете, моля да ме подсетите.
    Много ми допадна. Простичък и силен, като някои разкази на един много известен писател отвъд океана.

    Поздрави,

Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close