Иво Сиромахов: Книгите, които ме промениха

Сценарист, драматург, писател, актьор – така кратко и ясно може да представим Иво Сиромахов, а останалото всеки го знае, защото гледа Иво почти всяка вечер по телевизията.

Ето какво сподели Иво Сиромахов пред HighViewArt.com за книгите, четенето и часовете по литература:

„В българското училище има един отвратителен израз „задължителна литература“. Имаше го и по времето, когато аз бях ученик, има го, за съжаление, и сега.

Винаги съм се бунтувал против това. Как е възможно литературата да е „задължителна“? Нали смисълът на всяко изкуство е да доставя удоволствие? А в момента, в който нещо стане задължително, то престава да носи удоволствие. Как ви звучи – задължителна литература, задължителна музика, задължителни филми… Отблъскващо, нали?

А после се вайкаме, че учениците не четат. Е, как да четат? С какво ги привлякохте? С какво им помогнахте да открият красотата на великите книги? Да не говорим за тъпотиите, които се набиват в часовете по литература. „Какво е искал да каже авторът?“, „Пребройте анафорите и епифорите в стихотворението на Яворов…“ Чакайте бе, кой нормален човек брои анафори, докато чете поезия? И изобщо що не си… ама айде, да не ставам груб.

Убеден съм, че литературата не трябва да се преподава по тоя архаичен социалистически метод. Ужасно е учениците да треперят дали са зазубрили правилния анализ на „Под игото“, за да изкарат оценка. Отвратително е да ги карат да повтарят клишетата от учебниците, одобрени от някой спарен мозък в Министерството на образованието.

Изобщо – думата „книга“ е нелепо да бъде употребявана в едно изречение с думите „задължително“ и „трябва“.

Четенето е удоволствие, а освен това ни усъвършенства. Разбира се, може да станеш министър-председател и само с „Винету“, но ако искаш да си грамотна и образована личност са нужни поне още няколкостотин книги.“

Книгите, които са променили Иво Сиромахов са много, но той успя да сведе списъка до десет:

1. Приказки от Ханс Кристиан Андерсен

„Всяко дете започва пътешествието си в света на книгите с приказки. Помня как мама, седнала до леглото ми, четеше „Грозното патенце“. Кой не се е чувствал поне веднъж в живота си като грозно патенце?“

2. „Карлсон, който живее на покрива“ от Астрид Линдгрен

„Този „прилично дебел мъж в разцвета на силите си“ с перка на гърба и добро сърце, ми подари радостта от хумора в литературата. В учебната програма го няма, защото мозъците от министерството на образованието не могат да се сетят какво е искал да каже авторът с тоя политически некоректен персонаж.“

3. Пет приказки от Валери Петров

„Да си роден в една и съща страна с гений като Валери Петров е огромна чест. Не успях да се запозная лично с него, и това ще остане моята най-голяма несбъдната мечта. Но приказките му винаги ще живеят в сърцето ми.“

4. „Мечо Пух“ от Алън Александър Милн

„Хубаво е да знаеш, че някъде там има една гора, в която живеят Мечо Пух, Прасчо, Бухала, Йори и Зайо. В тази компания нито едно дете не може да се чувства самотно.“

5. „Островът на съкровищата“ от Робърт Луис Стивънсън

„Навлязъл в романтичните години на откъсването от детството, трябваше някак да компенсирам тъжния факт, че момичетата не ми обръщат внимание. Намерих утеха в света на пиратите и взех страна в справедливата битка на капитан Смолет, доктор Лийвзи, кормчията Изреъл Хендз и другите срещу коварния Лонг Джон Силвър. Страхотна книга! След нея „Карибските пирати“ с Джони Деп ми изглеждаха просто като бледо упражнение по темата.“

6. „Спасителят в ръжта“ от Джеръм Дейвид Селинджър

„Като тийнейджър (или както му викахме по онова време „юноша“) започнах да усещам необосновани пориви за бунт срещу статуквото. Исках да съм различен и то не с проявления като Азис или Джорджано, а просто да се противопоставя на системата. „Спасителят в ръжта“ е точното четиво за такъв период от съзряването.“

7. „Бай Ганьо“ от Алеко Константинов

„Най-великата българска книга. През 1895 година Бай Ганьо е прост депутат. Днес, 120 години по-късно, Бай Ганьо вече е министър-председател. Какво зловещо пророчество!“

8. „Алиса в страната на чудесата“ от Луис Карол

„Не зная кой идиот е сложил тая книга в списъка „детска литература“, но това е тежко недоразумение. „Алиса“ е книга, която можеш да разбереш чак след като си прочел поне стотина други книги. Най-малкото изисква особено чувство за хумор, за да се радваш на каламбурите на Хъмти-Дъмпти и да усетиш майтапа в сцената, в която Мартенския заек, Шапкаря и Катерицата пият чай под изчезващата усмивка на Чеширския котарак.“

9. „Записки по българските въстания“ от Захари Стоянов

„Овчарят Джендо от Медвен е единственият, който е успял правдиво, вълнуващо и иронично да разкаже българската душа. Да не говорим че има и огромен исторически принос. Ако не беше той, сега щяхме да знаем за Априлското въстание толкова, колкото знаем и за хан Кормисош.“

10. „Ако импресионистите бяха зъболекари“ от Уди Алън

„Когато не снима филми, Уди Алън пише разкази и според мен това е по-силната му страна. Той е авторът с най-странното и заразително чувство за хумор, което съм срещал.“

КОМЕНТАРИ

Коментара


Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close