ИВО СИРОМАХОВ: България се управлява от тъпаци

1876

Интервю на Радостина Минчева

– Г-н Сиромахов, с какво чувство посрещате 24 май?

– С усмивка. 24 май за мен е най-хубавият празник, защото честваме българския дух. Създаването и налагането на азбуката превръща българите от варвари в цивилизовани хора. Това е най-високият връх, постигнат от български държавник за всичките тринайсет века история. Само си представете какво мислене е имал княз Борис-Михаил, за да покани в България учениците на Кирил и Методий да създадат книжовни школи. Това е гениално решение! Колко мъдър е бил, за да провиди, че просперитетът на една държава се гради не от строителството и производството, а от словото, знанието, духовността.

– Как се съотнася това държавническо решение към днешната политика?

–  Изобщо не се съотнася. Как да сравним един велик владетел, наложил писменост, просвета и книжовност със сегашните мишоци, които вярват, че държава се прави с магистрали, спа-центрове и къщи за гости? Тези хора са срам за България. Те не могат да си представят какво е книжовна школа, какво е да отглеждаш образовани, просветени хора. Всичките им интереси се свеждат до яденето, пиенето и отделителните функции. В интелектуално отношение са много по-близо до неандарталците, отколкото до съвременните цивилизовани хора.

– Това означава ли, че народът деградира?

– Не. Народът не деградира. Деградирали са само политическите му представители.

– Защо?

– Защото нямаме политическа култура. А тя се изгражда на базата на обща култура, грамотност и любознателност. И на осъзнаването, че образованието е висша ценност. Та дори по време на турското робство ние сме имали много повече просветители отколкото сега. Паисий, Софроний, Найден Геров, Петър Берон, Иван Богоров, Добри Чинтулов… списъкът е много дълъг. След Освобождението новата българска държава се изгражда от хора на духа като митрополит Климент, Захари Стоянов, Петко Славейков, Марин Дринов, Алеко Константинов. Когато споменаваме тези светли имена, няма как да не се запитаме какво се е случило, та 140 години по-късно да бъдем управлявани от безкнижен човек, който се хвали, че е бил братовчедите си, защото бабите му се сбили за някаква помпа.

– И какво всъщност се е случило, за да стигнем дотам?

– Умните и образовани българи са били избивани методично и безмилостно. Терорът над хората на духа започва още през 1925 с убийството на Гео Милев, продължава с разстрела на Вапцаров през 1942, и достига своя апогей по времето на 45-годишната съветска окупация, когато е избита цялата интелигенция. От Райко Алексиев до Георги Марков. Тези, които не са получили куршум в главата, са били мачкани в лагерите. А сега внуците на техните палачи са на власт.

– Но нали ние ги избираме.

– Да. И носим отговорност за избора си. Но, както вече споменах, преобладаващата част от избирателите нямат политическа култура и от простотия гласуват за лъжци. Наскоро ми разказаха за някакъв човечец от малко село в Северозападна България, който заявил „аз ще гласувам за ВМРО, защото те ще ни върнат Македония“. Едва ли човекът си го е измислил това. Най-вероятно някой амбициозен агитатор си е позволил да изрече предизборно тая нагла лъжа. Защото знае, че в България никога не се търси сметка за лъжите на политиците.

– Започнахме това интервю с темата за 24 май, а тя някак остана на заден план за сметка на политиката.

– Напротив. Между политиката и културата има пряка връзка. Неслучайно говорих за княз Борис-Михаил. Той е най-яркият пример, че културата може да бъде цел на мъдрия политик и да промени за дълго облика на държавата. Ще ви дам и друг пример – Джон Атанасов. Българинът, заради когото се тупаме в гърдите „ето, ние българите сме измислили компютъра“. Звучи трогателно, но за съжаление не е вярно. Би било вярно, ако компютърът беше изобретен в лабораториите на БАН. Но истината е, че компютърът е продукт на американската държавна политика. Нейната философия гласи, че всеки човек, който притежава таланта и уменията да развива прогреса на човечеството, ще бъде подкрепен от цялата икономическа и технологична мощ на Съединените щати. Затова те сега обмислят как да стигнат до Марс, а ние обмисляме дали метрото ще може да стигне „Овча купел“.

– И все пак – не виждате ли някаква надежда за България?

– Виждам. Надеждата е в хората, които остават встрани от полезрението на медиите, но вършат изключително полезна за обществото работа. Аз пътувам доста из страната и срещам такива хора.

Такъв човек е например г-жа Росица Петрова, директор на сливенската библиотека „Сава Доброплодни“. Знаете ли как изглеждат 99 процента от българските библиотеки – там нищо не е мръднало от 1982 година. Мирише на прах и мухъл. Няма нови книги.

В Сливен обаче не е така. Когато влязох в библиотеката „Сава Доброплодни“, не можах да повярвам на очите си. Сякаш влязох в бъдещето. Модерна сграда, светла, чиста. Красиво подредени рафтове. Нови книги. Детски отдел, който прилича на приказно царство. Изложба на кукли, правени от деца. Изобщо – уютно място, от което не ти се иска да излизаш. Росица Петрова е направила и фестивал на детската книга и всяка година събира в Сливен автори, илюстратори, четат приказки на децата. За три дни градът става цветен, жив, радостен.

Росица Петрова не мрънка. Не се оплаква. Предпочита да бачка. Да прави нещо. За децата. За града си. И казва: „Ако някой ви каже, че няма пари за такива неща, да знаете, че не е вярно. Просто няма желание. Ако имаш желание – пари винаги се намират“.

Такъв човек е и Константин-Кирил Иванов от Пловдив. Той обикаля пловдивските училища и среща децата с автори на детски книжки. Няма далавера в тая работа. Прави го без подкрепата на „европейски фондове“, министерства и общини. Прави го сам, със собствени средства, просто защото му е кеф.

Едва ли може да си представите как светят детските очички, когато дойде някой автор да им прочете приказка. Едва ли може да си представите какво е удоволствието на автора, когато чуе от дечицата „господине, може ли да ни прочетете още една приказка?“

После някакви разбирачи – социолози, психолози, анализатори –  заявяват по медиите: децата не четат, литературата не ги интересува.

Не бе, тъпаци, децата четат. Стига някой да се сети да им прочете приказка. Ма вие не се сещате, и затова ви е по-удобно да кажете, че не четат. Мързи ви да излезете от клишетата.

Ама има хора, които не ги мързи. Такава е г-жа Елена Атанасова, библиотекарка в строителния техникум в Пловдив. Назначили я преди няколко години за библиотекар в училището и тя заварила познатата картина – стари, прашасали книги в някаква забравена от учениците стая. Г-жа Атанасова си казала: на мен това не ми харесва. Събрала училищното настоятелство, и им казала: „моля, съберете пари, за да купим нови книги, за да оживее библиотеката“

Хората събрали пари, и дошъл вторият въпрос: какви книги да се купят.

Г-жа Атанасова решила въпроса демократично. Пуснала анкета сред учениците какви книги искат да четат. И на базата на тая анкета купила книгите. Предпочитани автори били Джон Грийн, Стефани Майър, Джордж Р. Р. Мартин…

Библиотеката изведнъж се оживила. В нея започнали да влизат учениците. Вземали книги, връщали ги, обсъждали ги.

Аз прекарах в тази библиотека около половин час.

За половин час в нея влязоха над 50 деца. Говореха си с библиотекарката, вземаха книги, питаха за други книги от същия автор…

Тези хора – Росица Петрова от Сливен, Константин-Кирил Иванов от Пловдив, Елена Атанасова от Пловдив – са възрожденци. Възрожденци!

Това са хората, на които първо ще се обадя да честитя 24 май.

– Какво пожелание бихте отправили по случай празника?

– Искам да припомня думите на Стоян Михайловски от химна на Кирил и Методий:

„Напред – науката е слънце,

което във душите грей.

Напред – народността не пада,

там, гдето знаньето живей“

Знанието, грамотносттта, просвещението, е единственото, което може да ни спаси, за да се съхраним като народ.

Ако изобщо искаме да се съхраним.

КОМЕНТАРИ

Коментара