Списание „Intro“, август 2007

Списание „Intro“, август 2007

СЕКС СЦЕНАРИСТЪТ

“Всеки може да се хвали, но пред белия чаршаф и пред белия лист винаги сме леко безпомощни”.

Това казва авторът на бестселъра на Сиела – “Оптимистична теория за българския секс” – Иво Сиромахов. Книга, която гъделичка сексуалните клишета от българския фолклор и пародира съветите в женските списания от типа 10 начина да го задоволя, без да подозира.
Иво е завършил Театрална режисура в НАТФИЗ. Поставил е 5 пиеси в различни театри. Носител е на наградата за дебют в областта на изкуствата през 1995. Написал около 150 фейлетона за в. “24 часа”, където ръководи отдел Култура. В момента е отговорен сценарист в “Шоуто на Слави”. Следва усмихнат разговор с Иво Сиромахов – за театъра, опасността от новата му книга, средната продължителност на акта и създадените от него телевизионни образи.

– Заглавието на книгата ти звучи почти научно. Виждаш ли я като част от конспекта на някое учебно заведение и въобще каква цел има тази книга?
– Целта на тази книга е единствено да забавлява. Така както аз съм се забавлявал, докато съм я писал. Заглавието е отпратка към Иван Хаджийски и неговата оптимистична теория за българския народ. Но книгата ми не е народопсихология. Заглавието, както и всички текстове са ироничен поглед към секса, социологията, психологията, етнографията, българската история. В книгата няма сериозни тези и постулати, които могат да влязат в някой конспект. Всичко е майтап и виц.
– Оптимистично погледнато, какъв е българският секс на теория?
– Сексът е една от най-оптимистичните области изобщо. Защото там твърденията никога не могат да бъдат доказани. Всеки може да се хвали, колкото си иска, но е трудно да се потвърдят хвалбите. На теория сексът винаги е оптимистичен. Друг е въпросът какво се случва на практика. Мисля, че има големи разминавания между говоренето и реалността – именно това много ме е забавлявало и разсмивало и всъщност е повод да напиша тази книга. Знаеш, има едни български клишета, че ние сме най-надарените в цяла Европа, че сме полови шампиони, че жените ни са най-красивите. Тези неща са много приятни да си ги говорим и за мен като патриот е приятно да ги слушам, но дали е така наистина – никой не знае. Няма как да се направи научно изследване кои са най-добри в леглото.
– А можем ли въобще да различим българския секс от секса на братските европейски народи например?
– От време на време излизат едни социологически изследвания, на които много се смея. Например – каква е средната продължителност на един сексуален акт в различните европейски страни. И пишат примерно: Швейцария – 12,3 минути, Германия – 6 минути, България – 11,1 минути. Винаги ми е било много странно как се събират тези данни. Не мога да си представя как един нормален човек ще си засича с часовник колко му продължава секса. Или как седят отстрани някакви социолози и засичат времето. Това е абсурд. Най-вероятно са спрели хората на улицата, питали са ги, а те са казали някаква произволна цифра. Но в пресата са публикувани като сериозно проучване и дори стават повод за дебати. Казваме си – защо сме по-напред от германците, но по-назад от италианците – трябва ли да се гордеем или да се срамуваме. Тези неща винаги са ме забавлявали и в един от текстовете пародирам именно този тип проучвания. В секса всичко е лично, не могат да се правят национални, етнически или, не дай боже, религиозни обобщения.
– Според посетителите в личния ти сайт книгата разделя влюбени и напомня библия, която е разработена от военните. Толкова ли е опасна наистина?
– Книгата е опасна единствено за хора без чувство за хумор. Ако те приемат написаното едно към едно, наистина би могла да е опасна. Защото съветите, които давам вътре и всичките изведени обобщения, са всъщност пародия на съвети и обобщения. И ако наистина човек тръгне да ги следва по някакъв начин – тогава става опасно. Аз за това не мога да нося отговорност. Това си е личен избор на читателя. Но смятам, че за хора с чувство за хумор, тя може да бъде изключително полезна, а и повечето българи обичат да се смеят и да се забавляват.
– Вярно ли е, че баба ти, която е на 96 години, е прочела книгата и ти е казала, че е съвсем нормална? Казваш че, за майки не е много подходяща, но за баби е перфектна…
– Имах известни притеснения, когато дадох книгата на баба ми, защото тя все пак е от пуританско и консервативно поколение. Но на 96 години тя е изключително буден човек – чете всички вестници, гледа телевизия, коментира, вълнува се за всичко. И нямаше как да не й я дам. Тя обаче я прочете и каза – в книгата няма нищо неморално, казал си много истини и, който смята обратното, значи е много задръстен. Трябвало да се чете между редовете. Тази й оценка ме окуражи, не само защото е моя баба, а защото доказа, че чувството за хумор не е поколенческо качество. Книгата ми може би по-скоро е реакция срещу порядките на поколението на майка ми – това на социализма, в което темата за секса беше табу. Аз съм получил цялото си сексуално образование от улицата и от келешите в махалата. И се радвам, че сега вече хората са свободни и имат информация за тези неща…
– Според теб в секса няма нищо мръснишко, ако се практикува от добре изкъпани хора. Има ли обаче граници в общественото говорене за секс, например в “Шоуто на Слави”?
– “Шоуто на Слави” като жанр е късно шоу. Затова в него е допустимо хуморът да е по-пиперлив. Ако ме питаш за това защо вицовете ни са главно на сексуална тема – защото дори в света 90% от всички вицове са за секс. Просто хората обичат да се смеят на тази тема. И по-добрият вариант е да гледаме свободно на темата за секса. Ако подхождаш прекалено сериозно – ще стигнеш до психоаналитик.
– Кои герои в “Шоуто на Слави” са твое дело – с кои се гордееш най-много?
– Работата в шоуто е колективна работа. Но все пак има някои герои, за които първоначалната идея е била моя. Аз най-много си харесвам мнителния овчар Бай Шиле, който съзира във всичко световен заговор (“В Русия съм, в Русия съм!”). Краси Радков обаче е съавтор на тези образи, защото, когато влезе в роля – той много успешно импровизира и говори от името на героя. Много се гордея и с Гацо Бацов. И с Цеко Сифоня, рапърът от Ребърково, който има само един хит, но повече не му и трябва. Тези герои живеят собствен живот и извън шоуто – хората говорят не за Краси Радков, а за Гацо Бацов. Това означава, че сме си свършили работата. Развитието на тези образи е колективен труд. Най-хубавото е, че сценаристите сме една компания със сходно чувство за хумор. Много приятно върви писането на сценариите и за мен тази работа е по-голямо забавление от всички останали. Повечето хора след работа отиват да се забавляват с приятели, но аз нямам такава потребност, защото цял ден съм се забавлявал с приятели.
– Защо според теб “Шоуто на Слави” няма аналог и конкуренция у нас?
– Защото е много трудно. Да събереш толкова добри сценаристи, актьори, музиканти, хората зад кадър и всички да са на много високо професионално ниво – това се прави изключително трудно. Не става да събереш набързо някакви хора и да кажеш – тръгваме. Имаше едно злощастно предаване, ако си спомняш – “По-добре късно отколкото никога”. Не стана. Сменяха водещите – та мъж, та жена, та хермафродит… И чудовище да сложиш да води – когато няма организация и професионалисти, които да гледат в една посока – няма как да стане. Важно е и това, че имаме голяма биография. Някои от колегите в шоуто са започнали още от “Ку-Ку”, след това “Каналето”, аз се включих по времето на “Хъшове” – правех “24 хъша”, съвместно с шоуто – във вестник “24 часа”, след това 7 години “Шоуто на Слави”. Зрителите гледат на нас през цялата ни биография – много хора ни гледат от самото начало и вървят с нас. И затова е невъзможно да се направи нещо подобно. Дори да се появи нов човек – той ще бъде непознат. Докато се наложи, докато свикнат с него, докато започнат да му вярват – просто трябва да минат едни 15 години. Това е малко като вица за английската трева: попитали един лорд – Как е възможно тревата ви да е толкова зелена, равна и мека? Каква е рецептата? А той отговорил – Много е просто – косиш, поливаш, косиш, поливаш и така 300 години.
– Вашият екип прави и “Music Idol”, “Вот на доверие”, “Survivor”. На теб какво още ти се прави в телевизията?
– Всичко, което правим, ми е интересно. Аз участвах в създаването на “Survivor”, беше много успешно и имахме идеи да го направим още по-добре и втория сезон. Тази година обаче bTV реши да го даде на други хора, за което аз нямам обяснение. Иначе един такъв проект развива мисленето ти и ти помага след това в традиционното вечерно шоу. Колкото повече различни проекти правим – толкова по-добре и за нас и за самите проекти, защото влизаме с нашия огромен опит. В този смисъл се надявам да правим и други неща, защото имаме потенциал. Например – имаме идея за сериал, ситком от рода на “Женени с деца” или “Ало, Ало”. С колегите много искаме да направим подобно нещо, имаме проект, мисля, че е по силите ни, но телевизията трябва да застане зад нас, за да се случи това нещо.
– Режисирал си класически текстове в театъра като “Женитба”, “Макбет”, също така “Обърни се гняв назад”, която е любимата ти постановка. Не те ли сърби отново да режисираш нещо?
– Не ме сърби, защото това, което правя в момента, е повече от театър. Да пишеш всяка вечер текстове, които се изпълняват от актьори за мен е по-хубаво. Защото в театъра през цялото време изпитваш една несигурност – репетираш дълго, не знаеш дали се получава и чак след два месеца проверяваш резултата. В шоуто имам възможност всеки ден да виждам дали това, което правя, се харесва – от публиката в студиото, от рейтинга, от коментарите на следващия ден по улиците. Всеки ден създаваме спектакъл с драматургия, с конфликти, с образи – Слави е единият образ, Годжи – другият, двамата постоянно са в закачка, отношенията им в шоуто се развиват, развиват се и образите на актьорите. Когато всеки ден проверяваш дали работата ти е била успешна, имаш по-реална представа за себе си. Не бих се върнал да режисирам в театъра, но имам проект за пиеса, която се надявам да постави някой друг.
– Как намираш театъра тези дни?
– Обичам да ходя на театър. Много харесвам представленията на Сашо Морфов. Неговите спектакли са голямо богатство за българския театър. Той ми беше преподавател в НАТФИЗ. Смятам, че е режисьор от световна класа. Има хубави представления, салоните са пълни – какво по хубаво от това!
– Работил си и с режисьори като Младен Киселов и Явор Гърдев… кой би искал да режисира твоя пиеса?
– Инициативата идва обикновено от режисьора. Ще се радвам, ако някой добър режисьор изяви желание да постави мой текст.

Иво Сиромахов язди– Яздиш по 3 пъти в седмицата. Откъде такава любов към конния спорт?
– Един мой много добър приятел е треньор по езда. Веднъж отидох до базата да го видя, качих се на един кон и… нещо се случи. Усетих, че това е само за мен – когато се научиш да яздиш и спреш да се страхуваш от коня, който ще те хвърли няколко пъти – след това чувството за свобода е страхотно. За мен ездата вече е истинска страст, особено, ако яздиш силен, расов, спортен кон – усещаш цялата тази енергия, която ти контролираш отгоре – удоволствието е невероятно. Вече съм напреднал и дори прескачам препятствия.
– Да очакваме ли нови книги от теб?
– Да. Пиша нещо, за което не искам да говоря предварително, не че съм суеверен. Но аз пиша бавно – с часове седя на едно изречение и го редактирам, докато ми хареса. “Оптимистична теория за българския секс” също претърпя доста промени преди да реша, че е готова за печат. Трябва да си изключително взискателен към текстовете си, за да станат добри. Когато напиша нещо, след това се опитвам да го прочета с очите на най-злонамерения ми читател, който си казва: “А, кво е написал тоя, к’ви са тия глупости”… Смятам, че човек, който си вади хляба с писане, трябва да е много отговорен към думите.
– Четеш ли друга съвременна българска литература?
– Много чета. Мисля, че българската литература има настояще и има бъдеще. Харесвам много Алек Попов и езика му, черното му чувство за хумор, пише забавно. Четох наскоро и Тома Марков, който ми допадна. Надявам се скоро и у нас да наблюдаваме по-масово явлението, което съм виждал в Лондон да речем, където повечето хора в метрото са извадили книги и четат. Въпреки че се смята, че българска литература не се купува. Това не е така. Естествено, че книгите на Гришам или “Хари Потър” са много продавани, но ако се появят подобни български неща – също ще се купуват. Важно е да се пише забавно и четивно.

Даниел Ненчев,
сп. Intro, август 2007

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close