Интервю за списание „За жената“

Иво Сиромахов:

Одобрението в очите на децата ми – това е триумф!

 

Само едно ще ви кажа. Насред всичките си качества Иво има един талант, който искрено ме удивлява. Кара те да го чувстваш близък, да му се довериш, при това от първото ръкостискане. Няма дистанции, мерене от високо, няма преструвки, само смешки и лекота. Поводът за срещата ни е последният му роман, издание на „Сиела“, който Иво кръсти „Страшни дневници и нощници“.

– С какво тези „Дневници и Нощници“ са по-страшни от предните?

– Те не са страшни в смисъла на страх, ами в жаргонния смисъл на думата – като нещо много яко, много готино. Няма скрит смисъл в заглавието. Не съм на мнение, че ако заглавието е много силно, то ще продаде книгата или обратното. Хората не купуват книги заради заглавията, а заради името на автора.

– Продават ли се книгите ти?

– Не само че се продават, но и се купуват. И това ме радва, защото на много хора книгите им се продават, но аз имам привилегията да съм един от тримата български автори, чиито книги се и купуват.

– Ако не те даваха по телевизията, дали щеше да е така?

– Пиша книги от преди да ме дават по телевизията, имам наблюдения как е било преди и как е сега и мисля, че положението не се е променило много. За щастие си имам постоянни читатели – такива, които са си купили всичките ми книги. Знам го, защото съм доста активен в Мрежата и постоянно следя мненията им. Знам, че тази публика ще върви след мен независимо дали съм по телевизията, по радиото или съм окопан в някоя землянка.

– Как избираш героите си, сред които са Хеопс, Хипократ, Платон и Айнщайн?

– Това всъщност не са Хеопс, Хипократ, Платон и Айнщайн, това съм аз. Във всеки един от тези разкази аз съм героят. Всичко, което съм описал вътре, е по действителен случай. Не съм си измислил нито една от историите.

– Искаш да кажеш, че шест пъти си къртил банята си?

-Не, но този случай ми е познат и не е измислен.

– А как се чувстваш в обувките на тези твои герои?

– Историческите персонажи, които описвам, са устойчиво залегнали в съзнанието на всеки. Всеки е чувал поне нещичко за Нютон и за ябълката, която е паднала на главата му. Видя ми се любопитно през образите на герои, за които всеки знае нещичко, да разкажа някакви мои преживявания. И разбрах, че в кожата на всеки велик човек би могъл да влезе всеки един от нас. Понеже те са толкова широкоскроени, че могат да обхванат всичките ни емоции и мисли.

– А ние толкова широко скроени ли сме, че да можем да бъдем на тяхно място?

– Има широко скроени, има и нешироко скроени хора. Под широко скроен имам предвид човек, който гледа с усмивка на живота. Когато гледаш на хората с усмивка, ги разбираш и по-добре. Чувството за хумор е най-добрият път към разбирането на някого или на нещо. Ако някой няма чувство за хумор, аз много бързо губя интерес към него.

– Съветващата литература, списанията и въобще съвременният психо кодекс призовават да сме на всяка цена позитивни, да приемаме всичко с чувство за хумор. Демоде ли е вече да си сериозен?

– Позитивизмът според мен е голяма глупост, защото дава ограничен поглед върху света. Ограничено е да гледаш света само през плюса, или само през минуса. Мъдрият човек вижда цялата картинка и забелязва в нея не само една красива жена, но и че носът й е леко крив, да речем. И може би този детайл я прави по-интересна. Сериозността пак е някакъв вид ограниченост. Човек би трябвало да пуска свободно в себе си всички емоции – и сериозността, и смеха, и иронията, и тъгата.

– И след като прочетох книгата ти, мога да кажа, че всичко това го има в нея. Зад над моменти циничния ти език, зад смешките и вицовете всъщност има голяма доза сериозност.

– Защо да е циничен езикът?! Това е езикът, на който говоря. И когато говоря така, на никого не му прави впечатление. Никой не се възмущава. Но когато седна и го напиша, всички казват: „Брей, как не те е срам да пишеш путка!“ Това е един лицемерен патриархален свян, който е доста смешен. Аз съм писал тази книга, за да се забавлявам и да забавлявам хората, които ще я четат. Ако съм успял да го направя, ще съм много щастилив. Ако някой зад тези думи и случки е разпознал себе си, ще бъда още по-щастлив.

– Казваш, че в България няма нито един професионален писател, защото никой не може да си позволи да се издържа само от писане. А би ли искал да имаш тази възможност?

– Не, защото обичам контактите с хора и не мога да се затворя вкъщи и самотно да кълва над компютъра. Обичам колегите си и в никакъв случай не бих се посветил изцяло на писателството. Но то и без друго няма такава опасност. В България е невъзможно да се препитаваш само от писане на книги.

– Щом спомена предаването, кое е това, което толкова години задържа този екип на едно работно място?

– Първо – нагласата ни да работим повече от обичайно приетото за тези географски ширини. Въпреки клишето, че българинът бил много трудолюбив, аз имам впечатленията, че в България трудът не е на особена почит и повечето хора, като разберат, че трябва да работят малко повече, се дърпат. А пък ние сме се събрали все такива хора, на които работата им харесва. Втората причина е, че сме хора с много сходно мислене и отношение към света. Не само че гледаме иронично на случващото се, но и сме малко бунтари, малко анархисти. Тези неща ни свързват. Въпреки че вече 12 години съм с тези хора, на мен продължава да ми бъде интересно само с тях. И все повече се отегчавам, когато изляза и се срещна с хора, които не са от моето обкръжение. Отегчавам се да слушам все едни и същи разговори – кой какви пари изкарал, кой каква кола си купил, къде щял да ходи на почивка… Това ме отегчава до смърт. Хората са станали изключително банални, изключително предвидими. А пък моите колеги постоянно ме изненадват, винаги има някаква провокация между нас.

– Промени ли се вашата публика за тези 12 години?

– Сигурно. Най-малкото цяло поколение израсна с нас. Имаме зрители, които преди 12 години са били в 7-8 клас, сега вече те имат деца. Емоциите, които са преживели с нас, не могат да бъдат изтрити. Те ще останат в тях завинаги.

– Има ли шоуто още 12 години напред?

– Според мен има доста повече. Зависи от много неща, но преди всичко зависи от това дали на нас ще ни бъде интересно да го правим. В момента, в който на нас престане да ни е интересно, ще престане да е интересно и на зрителите. Но аз виждам неизчерпаеми възможности, неща, които все още не сме пробвали, които тепърва можем да опитваме.

– Ти все по-често си пред камера, при това в актьорско амплоа. Как се чувстваш в тази роля?

– Във всичките си проявления се чувствам по един и същи начин. Казвам си „Дай да изненадам самия себе си, да ми е смешно на мен!“ Ако човек си избере само една линия на поведение, ако си каже „аз съм водещият с вратовръзката и ще гледам сериозно и мрачно“, това е скучно и бързо ще се изчерпи. Най-хубаво е самият ти да не знаеш следващия път как ще излезеш и какво ще правиш. Ето, тази вечер например с моя колега Филип ще играем жени. Ще пеем стари градски песни. Това е нещо, което само ние двамата знаем и то ще бъде нашата изненада. Да видим дали ще се получи. Може да е много позорно. Обаче пък ако стане?

– В едно интервю казваш, че не си постигнал нищо особено. Къде си качил летвата, с кого се сравняваш?

– Сравнявам се само със себе си, със собствените си възможности, които познавам добре. Мисля, че мога много повече във всяко нещо, с което съм се захващал. Когато правя нещо, искам да го направя максимално добре. Например като карам ски, искам да карам по-хубаво отколкото съм карал миналата година. Като яздя коне, искам да науча още нещо за ездата. Харесва ми да съм концентриран в едно нещо, да не се разпилявам и да дам най-доброто, на което съм способен.

– В същото време казваш, че постигнатото от теб в личен план е най-значимо. Кои са успехите ти там и кои са наградите или в личен план самият успех е наградата?

– За мен най-голямата награда е да видя одобрението в очите на децата си. Това за мен е най-големият триумф. Да ги видя, че се радват на това, което правя, че искат да приличат на мен. Разбира се, те никога не биха го казали в прав текст, защото и двамата са иронични. Все пак в такава среда растат, хората покрай мен няма как да не са иронични. Струва ми се, че им харесва пътят, по който вървя. Това, разбира се, е и голяма отговорност. Например не мога да си позволя да се уплаша от нещо, защото не искам децата ми да имат баща страхливец. Трябва да бъда винаги човекът, който дава пример и ги увлича, трябва да ги вдъхновявам. Много ми харесва тази роля. Това е най-хубавото нещо, което ми се е случвало изобщо.

– На какво сме сиромаси, Иво?

– Сиромаси сме до толкова, доколкото сами се ограничаваме. Защото животът ти предлага много възможности и е важно коя позиция ще заемеш – дали ще е самосъжалителната: „Гледай сега как не ми върви, пак не взех джакпота“, или ще кажеш: „Абе здрав съм, всеки ден се събуждам, мога да погледна навън и да се порадвам на красивата есен, идва Коледа…“. Как да си сиромах, ако си казваш тези неща всеки ден?! Може би ти изглежда, че това е някакъв вид позитивно мислене, но не е. Това е реалното мислене. Защото дърветата наистина са красиви сега и Коледа наистина идва. Това не означава, че улиците не са мръсни и кални, но го има и едното, и другото. И колкото едното може да ни прави нещастни, толкова другото може да ни направи щастливи.

 

Мила Иванова, сп. „За жената“,

декември 2012

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close