ХРАМ ЗА НИКОГО

До черквата се стига трудно. Трябва да се провреш през високите бурени, да се откачиш от тръните на шипките, които дърпат дрехите ти и да внимаваш да не настъпиш някоя змия.
Но усилията си заслужават. Между дърветата е сгушена малката изоставена черква “Успение Богородично”. Всъщност – каквото е останало от нея. Каменните стени се издигат на около метър. Олтарът е разрушен, но владишкият трон е почти непокътнат.

Някога в тази черква сe e събирало цялото село. Правели са кръщенета, венчавки, погребения. Радвали са се и са плачели. Сега единствените признаци на живот тук са тревите, които никнат между каменните плочи на пода.
Селото се казвало Сръбски Самоков и е основано още по византийско време. След Освобождението го прекръстили на Попово. А през 60-те един диктатор харесал красивото местенце на топлия южен склон на Витоша и решил да си направи там резиденция. Изгонил хората от селото, а черквата взривил. Защото на едно място не може да има двама богове. Единият е излишен.

Днес диктаторът го няма, но и хората ги няма. Останали са само стените на разрушения храм.
Понякога тук се отбива възрастен мъж с тъжни очи. Времето е издълбало дълбоки бразди върху лицето му, а алкохолът е размътил погледа му. Мъжът сяда върху останките от каменния зид, втренчва се в мястото, където някога е бил олтарът и чака прошка. Бил е дете, когато съборили селото и взривили черквата. От детството му не е останало нищо. Не е останало нищо и от целия му живот.

Привечер идва млада жена и пали свещичка. Устните й беззвучно мълвят някаква молитва. Жената вярва, че тук, в разрушената черква, е по-близо до Бог, отколкото навсякъде другаде…

Нощта се спуска над храма, жената си тръгва през високите треви, а вятърът духва пламъчето и свещичката угасва.
Най-често в черквата идва местният луд. Той се изживява като църковен хорист и със силен глас пее песни в прослава на Бога. Песните са измислени от него и нямат установена мелодия. По някое време лудият млъква, заслушва се в някакъв невидим глас и започва да му отговаря: “Да… да… ще отида там… добре… няма да ме бият… не… никой няма да ме бие… да…” И отново запява песен за Богородица.

Петдесет години след като е взривена, черквата продължава да приютява слабите и безнадеждните.
Разрушеният храм е последна утеха за разрушените хора.

ИВО СИРОМАХОВ

КОМЕНТАРИ

Коментара

Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close