Футболистът – не много движима собственост

Футболистът – не много движима собственост

 Тия дни Тодор Батков постави българската данъчна система пред интересен въпрос – материален актив ли са футболистите? Финансистите трудно ще намерят еднозначен отговор, защото този казус ражда цяла лавина от нови въпроси. Ако приемем, че футболистите са материален актив – движимо или недвижимо имущество са? Когато са в „Син сити”, изглеждат като да са движими, но на терена са по-скоро недвижими. В този смисъл трябва ли собствениците на клубове да плащат за тях и данък сгради? Интересна е и тезата за амортизационните отчисления. Според данъчните закони се признава амортизация до 15 процента годишно. Това означава, че след 7 години игра футболистът може да се бракува и примерно да се даде за рециклиране.

Този принцип до известна степен противоречи на световната футболна практика. Играчи като Лампард, Бекъм, Гатузо, Пуйол имат по 15-16 години професионален трудов стаж зад гърба си, а продължават да играят.

Може би още не са събрали достатъчно точки за пенсия. В тази категория попада и вечният Радостин Кишишев, който играе по-сърцато от всички български национали, въпреки че е на годините на бащите им.

Наскоро в списание „Максим” четох интервю с националния вратар Ники Михайлов. Направи ми много добро впечатление. Личи си, че е експерт по чалгата, силиконовите цици, скъпите коли – познава ги в детайли и компетентно говори за тях. Е, по някое време между другото споменава и две изречения за футбола, но после веднага се връща на важните за него теми. Прав е човекът – какво да говори за нашия футбол, то всичко е ясно.

Трябва обаче да се вземе предвид и фактът, че българските играчи вземат по 220 лева заплата. От тази гледна точка бихме могли да приемем, че за тях футболът не е поминък, а по-скоро хоби.

Възниква въпросът как хора с 220 лева заплата харчат по хиляда лева на вечер в чалготеките? Вероятно около стадионите клубовете поддържат малки земеделски стопанства, в които играчите садят картофи, отглеждат прасета и така си добавят по нещичко към скромните месечни възнаграждения. В това няма нищо срамно. В крайна сметка доста хора у нас работят на по две-три места, за да свържат двата края. Напоследък стана ясно и че повечето български футболни клубове не си плащат данъците. А не е ли редно изобщо да ги освободим от данъци? Тези клубове в момента изпълняват една социална мисия, която е достойна за уважение – събират хора със затруднена физическа координация и ги пускат през уикенда да се разтъпчат на тревата, за да не се чувстват напълно отритнати от обществото. Осигуряват им се и съдии, върху които да освободят натрупаната социална агресия, като свободно ги псуват и бият. Освен това им дават и дребна социална помощ в рамките на 220 лева, колкото да имат за хляб и кисело мляко.

Това си е жива филантропия и тя трябва да бъде насърчена от държавата. Българските футболните клубове трябва да получат статут на благотворителни дружества.

И защо данъчните изведнъж се вторачиха в доходите на футболистите? А в същото време си затварят очите за нелегалната търговия със слънчогледови семки, която от години процъфтява около стадионите? Ако този бранш излезе от сивата икономика и бъде задължен да ползва касови апарати и ПОС терминални устройства, в хазната ще влязат свежи пари, с които по-бързо ще се довърши магистрала „Тракия”.

Проблемът за осчетоводяването на личността не се отнася само за футбола. Той е валиден и в други икономически сфери, например в попфолка. Как да заприходим една фолкпевица? Как да й направим годишния баланс?

Брои ли се силиконовият бюст за капитална инвестиция? Не е ли редно да бъде причислен в графата на нормативно признатите разходи? И какво става, когато премине при друг ползвател? Трябва ли бюстът да се върне на инвеститора, макар и леко използван, или му се полагат друг вид обезщетения?

Освен това в този бизнес кариерите рядко продължават повече от 3-4 години, така че би трябвало амортизационните отчисления да се вдигнат на 25-30 процента.

Сравнявам футбола с попфолка, защото и двете индустрии всъщност продават емоции. Чалгата – радост, а футболът – предимно тъга. Именно от това произлизат счетоводните им несгоди. Как да пресметнеш средната пазарна цена на емоциите? Как да изчислиш данъчната им ставка?

Съмнявам се, че това е по силите на който и да е финансов министър… Все пак експертите съветват във времена на криза да се води една по-рестриктивна финансова политика. И да се следва старото американско правило: „никога не инвестирай в нещо, което яде”.  

Текстът е публикуван във в. “24 часа”, 26 септември 2009

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close