Черълси

Черълси

РазказиПрез 1984 бях в шести клас. Това е най-гадната възраст, когато вече не си дете, но имаш още много време, докато станеш мъж.
Гласът ми прескачаше от долно “до” до горно “фа”, а под носа ми се чернееше “третата вежда”. Половият ми живот беше сведен до “цомбене на женки” в съблекалнята преди час по физическо. Женките пищяха. Ужасна картина!
Точно тогава за пръв път ме връхлетя проклетата “ревност”. Jealousy. Или както му викахме тогава “черълси”.
Един ден в голямото междучасие съученикът ми Сашо ме дръпна настрани и изфъфли:
– Донесъл съм ти жесток блус, копеле! “Черълси” на Френки Милър! Към 5 минути и нещо.
Сашо не беше сред най-популярните личности в класа. Имаше криви, редки зъби и толкова плюеше, докато говори, че след 10-минутен разговор с него човек спокойно можеше и да не се къпе. Затова повечето ми съученици го отбягваха. Не и аз. Сега обаче бях възнаграден за всички дъждове от слюнка, които бях изтърпял. Копелето беше донесло плоча с жесток блус!
За DVD-поколението се налага да обясня, че по онова време най-популярната Hi-Fi техника в България бяха грамофоните “Респром”. Такъв имах и аз.
Мълчах и го гледах с възторг, а той извади от чантата си малка плоча със синя обложка и ми я подаде.
– Черълси е от “А” страна – обясни ми той сред фонтани от слюнка, – а от “Б” страна е “Ненужен”, само че на английски.
“Ненужен” беше един хит на група “Imagination”. Парчето всъщност се казваше “Illusion”, но братя Аргирови го бяха изпели с български текст и в техния вариант “Illusion” звучеше като “ненужен”.
Измърморих нещо като “мерси, копеле”, прибрах малката плоча в чантата ми, която беше покрита с надписи “ЛС” и тръгнах към нас.
Само за един ден изслушах плочата над 30 пъти. “Ненужен” звучеше някак веселичко и оптимистично, но за сметка на това “черълси” просто късаше сантименталното ми пубертетно сърце. Френки Милър даваше всичко от себе си в тая песен и очевидно много страдаше за нещо.
Според моята шестокласническа логика трябваше да е обратното. Би трябвало “ненужен” да е по-тъжна, защото да си ненужен е гадно. А сега какво излиза? Излиза, че още по-гадно е да си “черълси”.
Обаче какво значи това “черълси”? Не знаех английски, а и нямаше кой да ми каже.
Няколко дни по-късно разбрах.
Бяхме на рожден ден, един от онези купони с швепс “Златен портокал” и купища сандвичи, мазани цял ден от майката на рожденика. И след като изядохме сандвичите и разляхме на пода швепса, го ударихме на блусове.
Блусовете се танцуваха по следния начин: отиваш при момичето, което харесваш, казваш: “може ли”, то ти отговаря “може”, след което го хващаш с изпотени ръце за хълбоците, то също те хваща за хълбоците и двамата безмълвно се люлеете един срещу друг и леко се завъртате в кръг. Най-важното е през цялото време между телата ви да има разстояние от поне един метър.
Тези блусове за мен бяха върховно еротично изживяване – по-вълнуващо дори от цомбенето на женки.
Та на този купон пуснахме “черълси” точно осем пъти. В класа най-хубавото момиче беше Димана и всички момчета се надпреварваха да танцуват с нея. Към края на купона момичетата си тръгнаха, останахме само момчета, теглихме чертата и се оказа, че от общо осем блуса Любчо е танцувал четири пъти с Димана, Сашко три пъти, а аз – само един път.
Тогава изведнъж се почувствах много “черълси”.
И се сбихме.
Насилието, разбира се, не решава проблемите. След боя не само че не ми олекна, ами станах още по-черълси. И това чувство ме държа дълго, много дълго, чак до лятната ваканция…
Сега съм на 35, гласът ми отдавна е мутирал, грамофонът ми отдавна е изхвърлен, някъде се затриха и всичките ми плочи.
Вече знам, че не се казва “черълси”, а “jealousy”, мога да цитирам Шекспир, който нарича ревността “чудовище зеленооко” или Макс Фриш, който твърди, че ревността е “страх от сравнение”.
Но цитатите не ми помагат да я разбирам.
Общо взето нямам проблеми с ревността. Ревнувал съм, но не толкова, че да убия човек или да напиша пиеса. Още по-малко пък бих изпял нещо толкова сърцераздирателно, колкото баладата на Френки Милър.
Ревността е разрушителна. Винаги, когато съм се плъзвал по студените й релси, съм привиждал в края на пътя спирката на лудостта.
Така е, защото съм бил свидетел на ужасяващи сцени на ревност и то на публични места.
Хора, които уважавам, са се унижавали пред очите ми до такава степен, че се чудя как още продължават да живеят заедно. Освен това като стане нещо такова, целият купон се проваля и всички почват да се гледат някак виновно.
Във времето, в което живеем, ортодоксалната ревност ми изглежда все по- архаична и неадекватна.
Държавите махат границите си, хората бутат оградите между земите си, тогава защо трябва да заграждаме с бодлива тел териториите на любовните си завоевания?
Но в крайна сметка това е въпрос на личен избор. Всеки има право да бъде ревнив. Стига да се държи прилично и да не разваля купона на другите.
А за мен черълси остана в 84-а година, на оня славен рожден ден, който започна с швепс “Златен портокал” и свърши с бой.

КОМЕНТАРИ

Коментара


One thought on “Черълси”

  1. Iskra says:

    Г-н Сиромахов, станах ви фенка за една вечер, когато стоях до късно да чета хумора ви във ФБ, а след това и няколко разказа. Много свеж стил! Помня ги и аз онези рождени дни с швепс и сандвичи. Мили детски спомени! Продължавам да ви чета.

Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close