Вестник ”168 часа”

в.”168 часа”, 11 октомври 2002

В главната роля: Иво Сиромахов

Ако Иво Сиромахов честваше 60-годишен юбилей, сигурно щях да започна така: “С него се срещнахме на ученическата скамейка в класическата гимназия. От малък беше отворен към хуманитарните науки, с подчертан усет към красивото и силно влечение към драматичното. В морално отношение е огледало на изконни добродетели”.
Иво Сиромахов обаче е на 31. Сценарист в “Шоуто на Слави” и автор на политически скечове.
Докато другите момчета си играят на война, той броди из света не рицарските романи. Перманентна влюбен, жаден за среднощни серенади и дуели с вятърни мелници. Докато връстниците му се бият за девойки в квартала, той се усамотява в киносалоните. Гледа десетки пъти един и същи филм и безпогрешно суфлира на актьорите. Обожава комедиите и възприема историята като приказка.
20 години по-късно. Сиромахов е приседнал в аскетично-интелигентското кафене “Родерик” (наричам го така заради отровнорезедавите му стени, семпли столчета и гъста мъгла от victory. Наоколо восъчнобледи интелектуалци трескаво драскат нещо “на колянце” и инжектират в музата си водка “Търговище”). В погледа на Сиромахов липсва интелигентска печал и чувство за обреченост.
Той не твори върху листче, поръсено с пепел, а се смее над нещата, които му хрумват в момента. Със самочувствието на прагматик, който успешно пласира творбите си.

– Г-н Сиромахов, можете ли да импровизирате политически скеч?

– В момента не, но се опитвам да си представя как Божидар Абрашев е написал оратория за царя. Стои на пианото с портрета му в ръце и безутешно цъка по клавиатурата в търсене на съвършения тон. На онзи тон, който единствен може да възпее величието на Симеон Сакскобургготски. Люлина е приклекнала нежно пред пианото и облива с поглед съпруга си… Едната ръка е полегнала върху рамото на Абрашев, а другата гали огромната готическа свещ върху пианото. Синът на Абрашеви конвулсивно потръпва при всеки звук. Крачи умислен като сивия кардинал на семейството. От време на време Абрашев-син дирижира във въздуха, взрян в голите корони на дърветата през прозореца. Изпод пръстите на страстния пианист ораторията изтича нота по нота, а във въздуха мирише на огън, кинжали и есенен листопад.

– Как Ви хрумват политическите скечове?

– Най-смешните неща са тези, които животът измисля. Огледайте се и ще видите, че политиката е пълна с абрашевци, които сами се поставят в комични ситуации. Бъдещето е на прагматиците, защото идеологиите умряха. Лявото и дясното са дъвки, с които си чешат езиците двама-трима странни политолози. А България е тъжна гледка – като огледало, счупено на безброй парченца. Все по-малко са нещата, които ни свързват като народ.

Детство на “Петте кьошета”

За разлика от хиляди свои връстници Иво Сиромахов е имал шанса да се роди в центъра на столицата, на “Петте кьошета”. Родителите му са инженери и от ранна възраст моделират възприятията му към света. Наливат му с “фуния” как да различава доброто от злото.

– Знаете, че има семейства, в които почти не се говори, докато ние вечер сядахме на масата и обсъждахме всичко, което се е случило през деня. Научих се да споделям от малък. С майка ми бяхме “абонати” на кукления театър.
Денем ме обгрижваше гувернантката танте Нора. Тя беше стара аристократка със снежнобяла коса и огромен диоптър. Почти не виждаше. Бедно,но спретнато облечена, ухаеше на чисто. Преди Девети септември е била представител на “Мерцедес-Бенц” за България, след това са я интернирали в Белене. По баща грък, по майка унгарка, танте Нора знаеше пет езика. Женицата ме издигна на пиедестал и гальовно ми подвикваше “Ивхен! Ивхен!”. Правеше се на маймуна, само и само да ми угоди. Преструваше се на вълк и лазеше на четири крака. А аз играех зайче, което бяга от Кумчо Вълчо. Другата ни любима игра беше да сядаме на прозореца и да намираме кусури на хората, които минават по улицата. Заливахме се от смях. Танте Нора ми говореше само на немски. Още помня как е плешивина на немски – “глаце”. Това беше най-веселото – да видим на улицата някой плешивец. Сега, като ми дойде и на мен до главата, виждам, че не е чак толкова весело…

Пред тригодишния Иво танте Нора рецитира Шилер и Гьоте. С плам, на немски. Той ги научава наизуст, а на четири годинки вече може да чете. Става пленник на приказките, в които смели юнаци се влюбват в принцеси и правят чудеса за тях. На 6 години чете детски издания на рицарски романи.

Първи клас в 19-то

– Всяка сутрин по пътя към даскалото ме свиваше стомахът. Тогава бяхме нагъчкани в мегакласове от по 40 души. В приказния свят ме върна любовта към момичето от първия чин. Синеока блондинка, в моите очи – неземна красавица. Реших да я спечеля като рицар със серенада под прозореца. Нашите ми купиха китайска устна хармоника за четири лева. Репетирах упорито, но след седмица стигнах едва до “Тръгнал кос”. Серенадата пропадна и блондинката дори не разбра, че я харесвам. Бях малко затворен и потърсих утеха в света на книгите. През лятната ваканция всеки ден ходех на кино. За мен салоните излъчваха магически чар. Те бяха връзката със света по времето, когато телевизията излъчваше безобразия. По 10-15 пъти гледах едни и същи филми. От “Опасен чар”, “Топло”,”Двойникът”, “Оркестър без име” и “Бон шанс, инспекторе” знаех цели епизоди и възпроизвеждах диалозите.
Едно от любимите ми неща в онези години беше играта на топчета в голямото междучасие. Постоянно тъпчех джобовете си с топчета от по 10 стотинки и със снимки на колички от турските дъвки “Би Бип”.

Епично платно

– В моето детство съветските ръководители гинеха като мухи. През няколко месеца “удариха камбаната” Брежнев, Андропов, Черненко. Всеки път звънецът биеше на умряло. Опечалени пионерчета изпълваха училищния двор. Пред нас се изправяше дружинната със сталински кок и с гробовен глас зачиташе траурно слово. Като че ли току що са обявили третата световна. От птичи поглед училищният двор сигурно е приличал на изолатор, а ние – на комунистически бройлерчета. В “зората на пубертета” отдушникът беше музиката. Някой да донесе издраскана плоча на “Куин”, “Флойд” или “Бони М” – изпадахме в дива радост.Защото като пуснеш радиото, чуваш или съветска песен, или “Седем палави козлета” на Мими Иванова. Несъответствията биеха на очи.

В осми клас Сиромахов постъпва в Националната гимназия за древни езици и култури “Константин Кирил – Философ”, която на 10 октомври навършва 25 години. ”Кръстница” на училището е покойната Людмила Живкова.

– Гимназията ми даде усещането за свобода. Сред учителите имаше европейски личности и уникални ерудити. За тях свободата не беше абстракция, те я живееха. Намираха я в девствени кътчета, където социализмът още не беше нагазил – философията, литературата, историята. Учителите успяха да ни заразят със свободата. Това ни даде вкус, критерий и собствена гледна точка.

– Кажете нещо на старогръцки!

– С тоя език имах адски главоболия. Помня откъслечни изрази или думи като “елафос кай ампелос” (лисицата и гроздето), или “батрахомиомахия” (войната на жабите и мишките). Най-непоклатима в съзнанието ми е сентенцията “Ен ойно алетейа” (във виното е истината). Учителят ни скъсваше от контролни. Пускаше на грамофона Менделсон, Вивалди или Моцарт, надуваше го на “макс” и ни нареждаше през чин. Абсурд беше да препишеш. Въртиш се наляво, надясно – от нийде взорът надежда не види. Зубрех като луд, но все едно наливах вода в кофа без дъно. В края на годината учителят изпрати половината клас на поправителен. Обърна се към мен и тържествено заяви “Иво, тук по средноаритметично излизаш към три с два плюса. Догодина ще имам да ти давам”. До 12-и клас така и не можах да науча как се пишат ударенията – кое наляво, кое надясно.

Физкултурни убийства

Учителят по физическо Милчо Рунев беше уникат. Човек–случка. Той познаваше всички учители по физическо в цяла София. Първия час в осми клас ни строи и ни подкара един след друг: “Ти от кое училище идваш?”
От 19-то!
Той: – Ааа, другарят Покровнишки! С бяла коса, така малко на мене прилича.
Приближава следващия: “Ти от кое училище си?”
– От 25 –то!
– Ааа! Другарката Мухоморкова, голям професионал!
Милчо Рунев винаги разказваше какво се е случило с негови колеги в час по физическо. Играем един път волейбол, той седи на мрежата, лапнал свирка като съдия. Някой удря сервиз и топката прасва Рунев по главата. Той си изплюва свирката, леко се олюлява и пада по очи. Изправя се и мрачно казва: “Момчета, внимавайте, защото мой колега в час по физическо го убиха с гюлле!”

– Кога пропушихте?

– След осми клас, “Феникс” пакет. Цигарите не ми харесваха и беше ад, докато ги науча. Това беше отчаян опит за бърза социализация, което, разбира се, не ме направи мъж. Пиех водка и джин в големи количества – това беше другият символ на мъжеството. По това време съученичките ми стърчаха над мен, имаха цици и бяха станали жени. Моят клас беше пълен с красавици.
Бях влюбен във всички красавици подред. Те рядко разбираха, че са станали таен обект на желанието ми. Неудобно ми беше да кажа на някое момиче : “Аз така… обичам те!”. Те си падаха по батковци, а аз бях най-дребният и слаботелесният в класа. Никак не бях атрактивен и като стигнех до обяснение, ми отговаряха: “Ами, нека си останем приятели!”
Скачах разбунтуван: ”Как така, ние кога сме били приятели, че да си оставаме?”. В крайна сметка те бяха честни с мен, но аз приемах нещата на живот и смърт. Представите ми за любовта бяха литературни и детински. Подхранвах ги с четива за рицари, които с кръст на гърдите, огън и меч, завладяват огромни територии и покоряват небивали красавици. Историята на средните векове беше приказката, в която живеех. Когато някоя сексбомба ми разбиеше сърцето, бродех мрачен месеци наред, за да види Тя как страдам. Глупости! На нея въобще не й пука. Тя си “джитка” с батковците, а аз вехна като рицаря на печалния образ.

Краят на романтическия герой

Рицарят в мен умря в 10-и клас. Романтиката свърши след поредната оферта да си останем приятели. Разбрах, че животът е доста по-корав, отколкото го показват в книжките.
В часовете по латински Сиромахов написва две пиески – “Почакайте, милорд!” и “Защо се бръснеш всеки ден”. От ръцете му ги дръпва неговият съученик Ивайло Нойзи Цветков (в момента главен редактор на сп.”Егоист”) и хуква към пушкома. Прочита ги на всеослушание. “Публиката”се залива от смях. От този момент Сиромахов става звезда в гимназията. Красивите съученички го гледат с други очи. Оказва се, че са закъснели… Той вече въздиша платонично по Аня Пенчева. Намира я за фатална жена – загадъчна, сериозна и красива! Сиромахов разбира, че може да предизвиква смях и решава да кандидатства режисура в НАТФИЗ.

Бягство в театъра

В 11-и клас Сиромахов захвърля “мантията” на театрален фен, който с нямо обожание гледа десетки пъти любимите си представления. Чрез покойния драматург Иван Радоев се свързва с култовия режисьор Младен Киселов.

“Другарю Киселов, искам да стана режисьор. Ще възразите ли, ако посещавам репетициите Ви?”
Младен Киселов: “Не, разбира се, заповядай, но даваш ли си сметка точно какво искаш?”
Сиромахов ходи всеки ден в “Театър 199”. Там Киселов репетира “Процесът по изчезване на тялото на Исус Назарянин”.
Ставам сутрин, взимам си чантата, но не отивам на училище, а в театъра. Гледах и попивах като попивателна. Родителите ми нищо не подозираха. След половин година срещнах класната на улицата. Демократична женица, тя плахо ме попита:”Какво става с теб? Имаш огромно количество неизвинени!” Обясних, че искам да ставам режисьор и нищо друго не ме интересува. Тя извинително намекна :”Добре, ама все пак към края на срока ела. Да те изпитат и да имаш някакви оценки.”
И започна да ми извинява отсъствията на своя глава. Младен Киселов ме наричаше асистент Сиромахов и всячески стимулираше самочувствието ми. Постоянно ми благодареше – така и не разбрах за какво. Понякога ме оставяше сам да водя репетициите на спектакъла, където играеха Стоян Алексиев, Мария Каварджикова, Ники Цанков (сега в странство – лека му граница) и Константин Цанев (също лека му граница).
Преди изпитите за НАТФИЗ Сиромахов се надява Киселов да му подскаже мурафет, с който да смае комисията. Отговорът на култовия режисьор е повече от шаблонен: “Дръж се естествено!”

НАТФИЗ: Алея на славата

На изпитите попаднах в странна компания. Беше пълно с обръгнали кандидат-студенти на по 35-40 години. Бяха щурмували бастиона НАТФИЗ от десетилетия. Едни “благоевски” бради, едни заметнати шалчета, едни барети…творци! Почувствах се като непотребен пубер. Та те познаваха всички от комисията и говореха на малките им имена. Например:”Миналата година Гриша ми каза еди кво си, пък Коко ме посъветва едикво си…”.Бяха така наясно с Фелини и Бергман, все едно са играли в един и същ пясъчник с тях.
Викам си :”Лелеее, тия ветерани ще ме стъпчат като нуличка!” Те пушат и аз пуша, наострил ухо към разговорите им. Единият се сепва: “Абе,Стефане, колко бяха действащите лица в “Хенри ІV”?”. “37!” – авторитетно отсича другият. “И аз знам, че са 37, ама цял ден броя и ги изкарвам до 35. Двама ми се губят!”. “Ами как ти се губят, бе! Значи: Хенри, Дук Глотър, Граф Кентърбъри…”
Ветеранът почва да ги изрежда, а на мен ми се изправя косата, защото въобще не съм чел пиесата. Представям си как влизам и глас от комисията повелява: “Иво, кажи кои са действащите лица в “Хенри ІV” ?”
Всички дългобради маниаци обаче се сгромолясаха още на първия тур.
Сиромахов е приет режисура като в романтична американска комедия за тийнейджъри. Другият герой по алеята на славата е Явор Дачков. Той оглавява актьорската класация!

За Сиромахов следват пет бурни години, наситени с много еуфория и артистичност. Снима се в “Сезонът на канарчетата”. Там е зализаният ретролюбовник на романтична и изнасилена героиня, която се играе от Параскева Джукелова.
В началото на 90-те Иво е режисьор. Поставя “Чаровна нощ”, “Били лъжецът”, “Макбет” и “Обърни се с гняв назад”, която счита за най-големия си успех.

– Там се получи особена атмосфера, защото бяхме само млади хора, всички току-що завършили и силно нахъсани. Репетициите приличаха на излет с приятели. Чувствахме се свободни да експериментираме. По-късно публиката реагираше на спектакъла като на футболен мач.

– Режисьорският Ви провал?

– “Макбет”. Посегнах към трагедията, защото ми се струваше, че имам интересно решение: вещиците оплитат Макбет в мръсен бизнес план и всичко се върти около казана, който е пълен с уиски. Действието се развива в Шотландия и интригите са заради производството на напитката. Наивно и неиздържани. Тогава бях на 22 години и се удавих в Шекспир. Просто “Макбет” не беше лъжица за моята уста…
Момчето си отива

През 1996 г. Сиромахов е изпълнен със съмнения към театъра.


– Един ден приказката свърши. Спектаклите се играеха пред 20-30 души. Салоните опустяха. Не защото хората обедняха, а защото произведохме куп безсмислени представления. Тези “интелектуални напъни” се изиграваха по 3-4 пъти и падаха от афишите. Което е ужасно деморализиращо и демотивиращо. Не беше честно към публиката – хората си плащат да преживеят нещо, а ти ги мъчиш с комплексите си. Т.нар. интелектуалци оплюваха народа по вестниците като малокултурен. Не исках да бъда част от всички това и един ден просто си тръгнах…
Животът му се завърта на бързи обороти. В следващите няколко години Сиромахов е автор във вестник “24 часа”.Пише политически фейлетони. От 2000 г. е сценарист в “Хъшове”. След това в “Шоуто на Слави”.Чувства се уютно в т.нар. “мозъчен тръст” на сценаристите. Отново изпитва тръпка и вдишва адреналин. Печели добре.

Романтична пауза за любовта, театъра и… още нещо

Иво среща половинката си в театъра на представление. Тогава той още е чист театрален фен, тя – също. Сиромахов я причаква на всевъзможни места. Деликатно и уж случайно. Двамата водят интелектуални диалози до среднощ.
На една Коледа, в 8 сутринта Сиромахов се изправя пред дома на момата. Нагизден с абитуриентския костюм и въоръжен с букет, шампанско, бонбони и балон с хелий, към който е привързано пръстенче.
Издекламирах: “Искам ръката на Зорница!” Баща й – мъж планина и военен летец, се разплака с глас и се обърна към дядото на Зорница – глух пенсионер на 90 години: “Татко, ти разбра ли за какво е дошъл Иво?” Старецът победоносно: ”За да разходи кучето! Кокершпаньолът Нерон отдавна не е извеждан!”

Ретроснимки от сватбата

– Отивам в църквата в най-щастливия ден от живота си, както се казва. Зализал съм си косата назад и се навеждам на гишето да си купя свещи. Продавачката отвътре изстена: “Иво, това ти ли си? Разпознах моята бивша класна – Пинко, която преподаваше по география. Почувствах се неловко. Настана суматоха и попът ни подкара да влизаме вътре. После като разгледах снимките от сватбата, отново видях Пинко. Тя се наредила най-отзад. Бедничко облечена, цялата грее от щастие. Радваше се повече от всичките ми роднини, взети заедно, а не е имала причини да ме обича. Като пубертет се държах келешки и й се подигравах пред целия клас. Сватбените снимки сякаш затвориха цикъл в живота ми. Тогава за пръв път осъзнах колко малка е пътечката между цветните нeща, които ни се случват, и свещите в църквата…

Надя Чолакова,
в.”168 часа”, 11 октомври 2002

КОМЕНТАРИ

Коментара


Вашият коментар

Този сайт използва бисквитки (cookies), за да Ви предостави възможно най-доброто потребителско изживяване. Ако продължите да използвате сайта, то вие сте съгласни с това. Научете повече

The cookie settings on this website are set to "allow cookies" to give you the best browsing experience possible. If you continue to use this website without changing your cookie settings or you click "Accept" below then you are consenting to this.

Close